— Да, точно така. С пълно съзнание за мощта си, той се превърна в мишена и по този начин, без особено усилие, ни разкри. Прост и ефикасен план. Брилянтен план. Често изкуството на войната е в това да накараш противника да повярва, че води играта… — Сякаш изведнъж предал се под бремето на възрастта, старият благородник бавно наведе глава. — Настъпи крах. Един от нашите — Бретвил — загина. А друг, Лувесиен…
— … ви предаде и избяга. Днес той живее в Испания под маската на богатия граф Дьо Понтеведра.
Капитанът на Остриетата сдържано кимна и довърши разказа си:
— Същата нощ дигата не издържа. Скоро хранителни продукти и английска помощ пристигнаха по море в Ла Рошел. Кралят разбра, че повече не може да поддържа армията, ако не иска да разори кралството, и нареди на Кардинала да започне преговори. За да не се налага да обяснява действията ни по време на обсадата, Ришельо се отказа от нас: той заяви, че сме действали без изрична заповед и дори не подозирал, че съществуваме. За Остриетата това означаваше безчестие. Краят настъпи, когато Кардиналът ни разпусна.
— До назряването на последните събития.
— Да. До поредната необходимост от услугите ни.
Ла Фарг замълча.
Ленкур стори същото, но един въпрос не му даваше мира. Въпрос, който не смееше да зададе, ала капитанът на Остриетата се досети.
— Питайте.
— Какво казахте, капитане?
— Задайте въпроса си.
Младежът се поколеба, а след това рече:
— Как можем да бъдем сигурни? — чу той собствените си думи. — Как можем да бъдем сигурни, че не сте се заели с тази мисия, за да отмъстите на Алхимика? Как можем да бъдем сигурни, че не предпочитате да въздадете правосъдие, вместо да служите вярно на краля и на Франция?
Алмадес, който яздеше зад тях, се превърна целият в слух.
Ла Фарг се усмихна тъжно.
— Не можете — отговори той.
В предградието Сен Жак Анес тръгна към хана под все още проливния дъжд, по безлюдните улици, озарявани от време на време от светкавиците. Младата баронеса беше мокра до кости и бясна, вървеше бързо, а косите ѝ се стелеха разпилени по лицето.
Скоро тя срещна Марсиак и Балардийо. Те се движеха в същата посока, а старият войник поддържаше гасконеца, който куцаше.
Балардийо сведе очи, като видя Анес.
— Какво? — запита тя и посочи Марсиак.
— Навехнат глезен. Много болезнено… А другият? Избяга ли?
— Мъртъв е.
— Ти ли го…
— Не!… Той е паднал отгоре и си е счупил черепа.
— Значи имаме проблем.
— Така е.
Младата жена се обърна към Балардийо и студено му посочи къде е трупът. След това заповяда:
— Хвърли тялото в Сена. Но преди това го съблечи и стори така, че никой да не може да го разпознае. Запази всичките дрехи.
— Слушам, Анес.
Старият войник се отдалечи, без да чака повече.
Анес застана на мястото му, подхвана Марсиак и тъй като гасконецът беше тежък и силно куцаше, двамата бавно поеха към хана.
— Може и да не е виновен — рече Марсиак.
Анес разбра, че той говори за Балардийо, и отвърна:
— Трябваше да ни предупреди, че мъжът пристига. Такава му беше задачата. Сигурна съм, че е пил…
Гасконецът не успя да намери извинение за приятеля си.
Но след като изминаха няколко метра сред бурята, той рече:
— Ла Фарг ще е недоволен, нали?
— Остава и да е доволен!
Бяха изгубили единствената следа, която можеше да ги отведе до херцогиня Дьо Шеврьоз, до Алхимика и заговора срещу краля.
2.
Дъждът продължи и след като бурята стихна, валя до зори. Париж се събуди свеж и сякаш ободрен. Да рече човек, че столицата изглеждаше чиста, би било преувеличено, защото беше нужен библейски потоп, за да отнесе мръсотиите, натрупани по улиците, и да изтрие болестотворната кал, която покриваше паветата. Но най-големите боклуци бяха отмити и когато се събудиха, парижани се оказаха освободени от праха и смрадта, властващи през последните дни. Стори им се, че тази сутрин петлите кукуригаха по-храбро и звукът от камбаните беше по-ясен, докато все още мокрият град се възраждаше под първите слънчеви лъчи.
— Мъртъв — каза Ла Фарг с тон, който не предвещаваше нищо хубаво. — Гере… е мъртъв.
Градината все още беше влажна, затова се събраха в голямата оръжейна зала в двореца на Ястреба. Атмосферата беше крайно напрегната. Дори Остриетата, които нямаше за какво да се упрекват, не се чувстваха спокойни. Единствено Алмадес, застанал малко встрани, за да пази вратата, изглеждаше невъзмутим.