Ленкур се готвеше да отговори, но тя вече не му обръщаше внимание.
Изчезна през една врата, оставяйки младежа сред облак от пудра и парфюм, изложен на леко подигравателните погледи на камериерките…
Когато се върна от Кардиналския дворец, Ла Фарг намери Лепра, който беше сам в залата, използвана за щаб. Мускетарят правеше упражнения, за да раздвижи раненото си преди месец бедро, което беше доста сковано. С ботуши, панталони до коленете и по риза, той се потеше, не се щадеше, клякаше отривисто, изправяше се и така до безкрайност.
Спря, когато видя, че капитанът влиза.
— Трябва да говоря с теб, Антоан.
— Разбрано.
— В кабинета ми, ако обичаш.
Задъхан, Лепра кимна с глава, препаса бялата си рапира, грабна пешкир, за да избърше врата и лицето си, а през това време Ла Фарг се вмъкна в личния си кабинет. Лепра го последва, обличайки дублета си, и с още влажно чело запита:
— Какво има, капитане?
— Седни.
Мускетарят се подчини и зачака. Разположен зад бюрото си, старият благородник като че ли се чудеше как да започне, затова зададе въпрос:
— Какво става с бедрото ти?
— Още ме наболява, но не се оплаквам.
— Сражението срещу черните драки беше знаменито, нали? — малко пресилено се пошегува Ла Фарг.
— Така си е! — потвърди Лепра.
Настана мълчание, което се проточи…
Най-после капитанът на Остриетата изрече с възможно най-сериозен тон:
— Имам намерение да ти поверя мисия, Антоан. Специална мисия, опасна, така че можеш да откажеш, след като ти изложа фактите. Ще те разбера. Всички ще те разберат…
Повече заинтригуван, отколкото обезпокоен, мускетарят присви клепачи.
— Първо прочети това — каза Ла Фарг и му подаде някакъв ръкопис.
— Какво представлява?
— Дешифрираното тайно писмо, намерено у Гере.
Лепра свъси вежди, докато се мъчеше с неразбираемия почерк на Ленкур.
Писмото започваше с поздрави от Катерина Медичи към госпожа Дьо Шеврьоз. След това, в крайно високомерен стил, кралицата майка засвидетелстваше на херцогинята приятелството си и пожелаваше успех на всичките ѝ начинания, включително на „някои лотарингски дела“. Тя твърдеше, че иска да помогне на „скъпата си приятелка“, и за тази цел оставяше на нейно разположение френски беден благородник, „верен и способен мъж, който ще може да ви направи големи услуги“. Това се отнасяше за приносителя на писмото, Гере, а кралицата майка му беше изготвила доста подробен физически портрет. Тя уточняваше, че човекът първо ще отиде в Лотарингия, после ще пристигне в Париж и всяка вечер ще чака в „Бронзовия меч“ с пръстен с опал на ръката, както предварително е уговорено с него. Кралицата майка завършваше писмото си, изтъквайки несигурното си финансово положение, от което се оплакваше не заради себе си, а заради жените и мъжете, които я бяха последвали в изгнанието. Накрая следваха обичайните любезни формули.
— Е? — запита Ла Фарг. — Как ти се струва?
Лепра се намръщи.
— Не си е заслужавало труда да го разшифровате.
— Така е. Но какво казва тя за Гере?
Мускетарят се замисли и за да не сбърка, отново прочете написаното.
— Първо, става ясно, че той действително е агент на кралицата майка. Второ… Второ, херцогиня Дьо Шеврьоз не го познава, тъй като кралицата майка му прави подробно описание.
— Точно така.
В този момент Лепра разбра:
— А портретът на този Гере много напомня за моя милост…
— Да.
Бос и гол до кръста, Марсиак леко повдигна пердето, за да разгледа улицата, без да бъде забелязан. В стаята, зад него, Габриел се беше облякла и се решеше край разхвърляното легло. Подир следобеда, изпълнен с любовна страст и споделена нежност, скоро щеше да се наложи да се раздели с гасконеца. Тя беше собственичка и управителка на „Малките жабчета“ — заведение, в което живееха млади и приветливи пансионерки, особено дейни през нощта. Скоро щяха да се появят първите клиенти.
— Какво следиш толкова внимателно? — запита го тя, забождайки последната фиба в русите си буйни коси.
Беше красива, но привлекателността ѝ се дължеше не толкова на хубостта, а най-вече на естествената ѝ елегантност. Тя притежаваше страхотен чар, а осанката ѝ се харесваше неудържимо и на жените, и на мъжете. Можеше да изглежда студена и недостъпна, особено когато гневът блеснеше в очите ѝ и наденеше ледена маска на лицето си. Но Марсиак познаваше капризите, страховете и слабостите ѝ. Защото тя беше единствената хубавица, която обичаше и която не се налагаше да съблазнява. Дори Анес понякога трябваше да отбива плътските му пориви.