Хубава, въпреки всичко.
Гасконецът се реши да иде при нея. Ненавиждаше обясненията и упреците, но този път нямаше да избегне нито едното, нито другото. Влачейки нозе, той се стовари върху един стол.
— Глезенът ми е много по-добре, благодаря — рече той и зачака нападението.
— Къде беше? — най-сетне запита Габриел.
— Излязох навън.
— За да размениш няколко думи с Фонтен, предполагам.
Марсиак присви вежди.
— Фонтен?
— Това е името на мъжа, който наблюдаваше къщата и който също беше изчезнал, когато се събудих. Но ето че ти се появи отново. Той обаче…
— Значи знаеш.
— Че са пет или шест души, които дискретно бдят над дома ми от няколко дни ли? Да, зная. Както виждаш, не съм нито напълно сляпа, нито абсолютна идиотка. Дори момичетата бяха наясно. Единственият, който не забеляза нищо, беше клетият Тибо.
Тибо, портиерът на „Малките жабчета“, беше верен до смърт, но не особено интелигентен.
Марсиак кимна с глава.
— Добре — съгласи се. — Знаеш ли за кого работят те?
— Да. За Рошфор.
Учуден, гасконецът се взря в невъзмутимия профил на Габриел. Тя продължаваше да не му обръща внимание.
— А откъде ти е известно, че зад всичко стои Рошфор?
— Разпознах поне двама от наемните му убийци. Както и Фонтен.
— Защо не ми каза?
— Бих могла да те попитам същото… Боях се, че ще се намесиш и ще стане лошо. Не съм се лъгала, нали?
Обърканият Марсиак отначало не знаеше какво да отговори, но после реши да я укори:
— Трябваше да ме осведомиш, Габриел. Трябваше да бъда сигурен, че…
— Че Рошфор наблюдава дома ми? Добре. Рошфор наблюдава дома ми. И какво? Не би могъл да открие нищо, което не му е известно. Но сега, когато ти се разправи с един от хората му, какво ще се случи? Смяташ ли, че той няма да реагира?
— Ще говоря с него.
— Защо да те послуша, след като не обича особено Остриетата и получава заповеди само от Кардинала? Няма да удържи на изкушението да стигне до вас чрез мен. Защото не може да не се досещаш, че Рошфор се интересува от моя милост, тъй като търси скритата дъщеря на твоя капитан, нали? Естествено, нямах представа коя е тя, когато я приех, и сега не зная къде се намира, но какво значение има това?
Габриел стана, остави чинията с плодове и сирена, до която почти не се беше докоснала. Всъщност с върха на пръстите си беше изчоплила само меката част на четвъртинка бял хляб.
Тя намести шала върху раменете си, отправи се към вратата, но спря, обърна се и дълго се взира в Марсиак.
Накрая рече:
— Ще те питам нещо, Никола.
— Да?
— Ти знаеше. Знаеше, преди да посегнеш на Фонтен, че…
Той я прекъсна:
— Фонтен е жив. И здрав. Не съм убиец, Габриел. Просто го отвлякох, за да измъкна от него необходимите ми сведения…
Тя на драго сърце му повярва.
— Не се съмняваше, че той служи на Рошфор, нали? Също така беше наясно защо наблюдават „Малките жабчета“…
Марсиак се поколеба.
Каквото и да му струваше, ненавиждаше да лъже Габриел.
— Да — призна той. — Знаех.
— Значи не държеше толкова да се убедиш… Искаше да изпратиш послание до Рошфор. Да разбере, че Остриетата и ти няма да останете със скръстени ръце, ако той си позволи да обезпокои дъщерята на Ла Фарг.
— Дъщерята на Ла Фарг и теб, Габриел. Дъщерята на Ла Фарг и теб.
Тя го погледна. Беше искрен.
— Да — рече Габриел. — Смяташ ли, че добре ме защити днес?
Напусна кухнята, стигна до стълбата и оттам се обърна към Марсиак:
— Обичам те, Никола. Обаче предпочитам да не спиш тук тази нощ.
И се прибра сама в стаята си.
Лепра се събуди с ужасно главоболие и дяволски жаден. Беше се проснал по панталони, чорапи и риза върху оправено легло в стая, която никога не беше виждал. Не знаеше къде се намира, но едно бе сигурно: беше напуснал Париж. Действително, въздухът ухаеше на свежест.
Мускетарят седна и докато масажираше главата си, украсена с чудесна цицина, започна да разглежда декора. Ботушите му го чакаха до вратата. Дублетът му беше сложен на рамката на стол, като на закачалка. Шапката му лежеше на масата, а рапирата, пъхната в ножницата, висеше върху една от колоните на леглото. Стаята беше скромна, но чиста и спокойна, потънала в приятен сумрак благодарение на завесите, спуснати над прозорците.
Лепра стана, забеляза, че джобовете на панталоните му са обърнати наопаки, а навярно му бяха свалили ботушите, за да проверят да не би да крие нещо в тях. Това го подсети за дублета и той се хвърли, за да провери хастара. Вътре нямаше нищо, а след като бяха отмъкнали безценното му съдържание, внимателно го бяха зашили. Този, който го беше ударил и домъкнал тук, бе присвоил всичките тайни документи, които трябваше да предаде в ръцете на херцогиня Дьо Шеврьоз. Кариерата му на агент на кралицата майка не започваше успешно.