Все пак, помисли си той, въпреки че получи жесток удар по главата, не беше нито мъртъв, нито пленник. Ако го бяха разкрили, нямаше да се събуди тук, и то в подобен вид. Може би дори въобще не би се събудил.
Навън мучеше крава.
Лепра дръпна завесите и за момент остана заслепен от потока светлина, който изведнъж нахлу в стаята. Малко по малко пред очите му се разкри приятен селски пейзаж, който обаче не събуди у него никакви спомени. Не знаеше къде се намира, просто наблюдаваше красив полски кът от първия етаж на къща, разположена в началото на село или на малко градче. И ако едва наболата му брада не го лъжеше, не беше спал повече от една нощ, следователно се намираше във Франция, недалеч от Париж.
Но освен това…
Твърдо решен да открие нещо повече, Лепра се облече, нахлузи портупея си, а рапирата на Гере му се стори твърде тежка в сравнение с неговото знаменито драконово острие. Напусна стаята, слезе по стълбите и се озова във великолепна слънчева градина. Там намери благородника с бежовия дублет, с когото се сблъска в „Бронзовият меч“ — той закусваше, седнал на малка масичка под балдахин.
Щом видя Лепра, мъжът веднага стана и го посрещна с любезна усмивка.
— Господин Гере! Как сте? Добре ли спахте?
— Много добре, да — отговори Лепра, който все още не знаеше какво да мисли.
— Очарован съм. Присъединете се към мен — благородникът посочи празния стол край масата и седна. — Току-що се върнах от Париж и реших да хапна. Споделете късната закуска с мен, ако желаете.
— На драго сърце.
— Впрочем аз съм кавалерът Мирбо и вие сте в моя дом.
— У вас, което ще рече…
— В Иври. Париж е на по-малко от левга оттук.
Лепра зае мястото си и усети, че е много гладен.
— Бертран! — извика благородникът. — Бертран!
Появи се прегърбен и кисел слуга.
— Да, господине?
— Чаша за господин Дьо Гере.
— Слушам, господине.
Отхапвайки от пилешката кълка, Мирбо рече:
— Не се съмнявам, че имате много въпроси. Не зная дали ще успея да отговоря на всичките, но първо трябва да ви се извиня за премеждието, което преживяхте тази нощ. Единственото ми утешение е, че Ровен не ви е ударил прекалено силно…
— Ровен ли?
— Вероятно скоро ще се срещнете с него. Обича да проявява… старание. Крайно предпазлив е, почти болезнено… С една дума, той ви преби…
— Преби и претърси.
— Съгласете се, че трябваше да се уверим дали сте този, за когото се представяте. Колкото за документите, които носехте, не се бойте, предоставих ги на лицето, за което бяха предназначени.
— Получих заповед да ги предам лично в ръцете на госпожа Дьо Шеврьоз.
Мирбо се усмихна.
— За съжаление, не е възможно веднага да се срещнете с херцогинята. Но документите трябваше да ѝ бъдат връчени незабавно, нали?… Имаше шифровано писмо в дублета ви. Известно ли ви е съдържанието му?
— Не.
— Кралицата майка предлага на херцогинята да ви наеме на служба.
— Да, знаех това. И бях дал съгласието си.
— Чудесно! В такъв случай, желанието на херцогинята е да бъдем един екип. Имате ли нещо против?
— Може би.
— Така ли? — учуди се благородникът. — Защо?
Лепра впери поглед в очите на Мирбо.
— Трябваше да предам документите лично на херцогинята не само за да бъда сигурен, че ще попаднат там, където трябва, но и за да имам гаранцията, че никой не се опитва да ме излъже. Аз не ви познавам, господине. Не зная дали наистина служите на госпожа Дьо Шеврьоз. Дори не бих могъл да кажа дали някога сте се срещали с нея. Всъщност нищо не ми гарантира, че не изпълнявате разпорежданията на кардинал Ришельо… Затова пък, ако херцогинята реши да ме приеме…
Все така любезен, широко усмихнат, благородникът с бежовия дублет кимна разбиращо с глава, после рече:
— Уважавам предпазливостта ви, господине. И разбирам скрупулите ви… Обаче, като имаме предвид положението ви, единствената алтернатива за вас е следната: може да ми се доверите, докато получите нужните доказателства…
— Или?
— Нищо не пречи и да решите да си тръгнете.
— Но Ровен няма да е очарован, нали?