— Уви, така е…
Анес се върна в двореца на Ястреба едновременно с Марсиак. Тя яздеше. Той вървеше пеша и накуцваше, носейки вързопа си през рамо.
— Оправихте ли се? — запита тя.
— Пак ме изгониха — отвърна той.
Баронесата кимна с глава — перипетиите в любовната връзка между гасконеца и Габриел отдавна не учудваха никого.
— А ти, Анес? Откъде идваш?
Младата баронеса скочи от седлото. Докато Гибо отваряше едно от крилата на входната врата, Анес дьо Водрьой разказа на Марсиак за разговора си с бившата настоятелка на ордена на Сестрите на Сен Жорж. Вече в двора, тя повери юздите на Андре и запита стария портиер с дървения крак:
— Тук ли е капитанът?
— Не, госпожо. Повикаха го в Кардиналския дворец. А това писмо пристигна тази сутрин за вас.
Беше почти обяд.
Анес взе плика, разпозна печата от червен восък на Белия орден, счупи го, извади листа и прочете написаното.
— Лоши новини ли? — обезпокои се Марсиак.
— Писмото е от настоятелката на шатленките. Тя изразява желание да се срещнем днес следобед, което означава, че държи да я посетя.
— Как така? Изведнъж?
— Да, малко неочаквано…
— Ще отидеш ли?
— Нямам избор. Но бих искала преди това да поговоря с Ла Фарг.
— Ще трябва да се задоволиш с моята компания — рече Марсиак и прегърна Анес през рамото. — Ела, каня те на обяд и после ще те съпроводя до Храмовия замък.
Ленкур се постара да изглежда добре, когато се представи за втори път в двореца на Шеврьоз. Беше облякъл най-елегантния си дублет, намери чифт скъпи ръкавици, грижливо лъсна ботушите си и забоде ново перо на шапката си. Предишната кратка среща с херцогинята силно го впечатли. Не само беше толкова красива, че му секна дъхът, но и елегантността, охолството и непринудеността ѝ го смаяха. Всичко ѝ изглеждаше лесно, по най-естествения начин тя живееше в нечуван лукс.
Вече очакваха Ленкур и незабавно го отведоха на терасата, където, под бял балдахин, украсен със златни нишки, беше сложена квадратна маса. Госпожа Дьо Шеврьоз, лъчезарна и оживена, разговаряше с една девойка и с по-възрастна дама. Трите отпиваха ягодов сироп, изстуден със запазен от зимата сняг — нещо, което по онова време струваше изключително скъпо. Младото създание беше много красиво, жизнено, кокетно наконтено. Жената изглеждаше безлична, посивяла, с угаснал поглед.
Като видя кой пристига, херцогинята посрещна Ленкур с приятна усмивка и без да става, му даде знак да се приближи.
— Господин Дьо Ленкур! Присъединете се към нас.
Той се подчини, поздрави знатната стопанка и гостите ѝ, а след това се запозна с Од дьо Сент Аволд и с нейната леля. Од, която беше роднина на херцогиня Дьо Шеврьоз, бе пристигнала от Лотарингия, за да бъде представена в двора. Леля ѝ я придружаваше.
— Струва ми се — рече херцогинята, че вие също сте от Лотарингия, господин Дьо Ленкур.
— Госпожо, трябва да ви разочаровам. Наистина съм роден в Нанси. Но съм французин.
— Така ли? Как е възможно?
Ленкур, както обикновено, когато ставаше дума за него, заобиколи темата.
— Обратите на живота, госпожо.
— Разговаряме за двора в Нанси. Не смятате ли, че той е много по-красив и по-весел от френския?
— Не може да се отрече, госпожо.
Дворът на Шарл IV действително изглеждаше значително по-бляскав от двора на Луи XIII. В Нанси, в херцогския дворец, цареше безкраен и често разюздан празник, докато в Лувъра хората се отегчаваха заради срамежливия и високоморален крал, който ненавиждаше да се появява на публични места. Херцогинята беше запазила великолепен спомен от пребиваването си в Нанси, където Шарл IV я посрещна с бляскав разкош. Ленкур предположи, че именно тогава се е запознала с Од дьо Сент Аволд.
Од дьо Сент Аволд.
Разговаряйки, той не можеше да откъсне погледа си от тази девойка. Тя му се харесваше и страшно го заинтригува. Прелестно миньонче, със светлокестеняви, меки като коприна коси, със зелени очи, пълни с живот, с пухкави устни. Възможно ли бе някой да не остане запленен от нея? Не ѝ вредеше дори сравняването с божествената Дьо Шеврьоз. В известен смисъл, беше не толкова хубава, но по-очарователна от херцогинята, не толкова съблазнителна, но по-чувствена. И ако самочувствието на херцогинята прибавяше щипка триумфираща арогантност към красотата ѝ, младата Од беше запазила от девичеството си някаква крехкост, което я караше да изглежда едновременно тъжна и безгрижна.
Освен че беше съвършено, лицето на Од привличаше Ленкур, защото му се струваше познато. Беше ли я срещал в Нанси? Може би. Но името ѝ не му говореше нищо. Дали пък херцогинята не беше довела тук Од под чужда самоличност?