Ленкур се поддаде на ласкателствата на госпожа Дьо Шеврьоз, която нямаше равна в умението си да изтъква достойнствата на мъжете. Младият кавалер се опита да блесне. Прояви галантност, остроумие, чувство за хумор, изпита особено удоволствие да забавлява Од дьо Сент Аволд, чийто искрен смях го изпълваше с възторг. От час вече разговорът течеше повече от приятно, когато домоуправителят донесе някакво съобщение на херцогинята. Тя го прочете, без да прояви вълнение, стана, обеща скоро да се върне и се оттегли.
Ленкур я проследи с поглед и забеляза мъж с роба на учен и с черно боне, който я чакаше вътре в двореца.
— Кой е този? — запита той.
— Специалистът по магии на херцогинята, ако не се лъжа — отговори Од. — Но тя все още не ме е запознала с него.
Без госпожа Дьо Шеврьоз разговорът изгуби живеца си и не можеше да се разчита на госпожа Дьо Жарвил да го поддържа: уморена от жегата, тя дремеше на стола си. Младежите едновременно забелязаха това, размениха развеселени погледи и избухнаха в подигравателен смях. Госпожа Дьо Шеврьоз скоро се върна при тях. За съжаление, само за да им каже, че е заета и че поверява Од на Ленкур.
— Бъдете примерни — рече им тя и ги остави сами.
Все едно дяволът им беше подхвърлил да не съгрешават.
— Ами ако избягаме? — обади се Од дьо Сент Аволд с лукав блясък в очите.
— Не ви разбрах, госпожо?
— Отвлечете ме. Госпожа Дьо Шеврьоз остави каляска на мое разположение. Да я вземем. И да идем… Да идем на Стъргалото!
— На Стъргалото ли?
— Нали така му казват?
— Да. Но…
„Стъргалото“, близо до вратата Сент Антоан, беше едно от най-предпочитаните места за разходка на парижаните. Бедни и богати, аристократи и простолюдие, всички отиваха там, за да си починат, да се покажат, да се поразходят. Разговаряха, шегуваха се, флиртуваха. Играеха на криеница, на кегли и на дървени топки. Мястото беше особено предпочитано при хубаво време. Така че идеята на девойката не беше толкова лоша. Но Стъргалото добиваше истинския си блясък предимно в неделя, което Ленкур ѝ обясни.
— О… Съжалявам, доста неща още не зная… Много вода ще изтече, преди да се превърна в истинска парижанка, нали?
Разочарованието на Од натъжи Ленкур, който изпита огромно желание да я утеши.
— Може да отидем в градината на двореца „Тюйлери“ — чу се той да ѝ предлага.
— Наистина ли?
— Разбира се! Речено-сторено!
— Но… Как ще постъпим с госпожа Дьо Жарвил? — прошепна девойката с конспиративно безпокойство.
— Ще я оставим да си почива.
Храмовият замък, като продължаваха да го наричат, беше някогашна крепост на тамплиерите, разположена в Париж, на десния бряг, северно от квартал Маре. Предоставен на хоспиталиерите14 след разправата с тамплиерите през 1314 г.15, замъкът накрая бил продаден на Сестрите на Сен Жорж по времето на крал Франсоа I. Той все още им принадлежеше през 1633 г., около него се издигаше висока стена с бойници, а го пазеше импозантна сграда с високи кулички в четирите краища — знаменитата Кула на храма. Влизаше се по подвижен мост, а вътре човек можеше да открие всичко необходимо за живота в религиозна обител: голяма църква, двор, трапезария и спални, кухни, тавани и мазета, работилници, конюшни, зеленчукови и овощни градини, дори къщи и дюкянчета.
Всичко това беше разположено в средновековно оградено пространство, насред Париж, на улица „При храма“, близо до едноименната врата.
След като обядваха на площад „Грев“, Марсиак и Анес влязоха заедно в Храмовия замък, но само младата баронеса беше допусната да се срещне с настоятелката. Те прекараха приятно времето си заедно, гасконецът разсмиваше Анес, като ѝ разказваше за любовните си унижения по извънредно комичен начин. Той знаеше, че тя за малко не се е замонашила при шатленките, но нямаше представа при какви обстоятелства беше поела по друг път, за да се озове накрая в редовете на Остриетата на Кардинала. Едно обаче беше очевидно: сега вече тя не питаеше толкова вярна обич към Сестрите на Сен Жорж, дори като че ли изпитваше особена злопаметност към майка Терез дьо Восамбр — настоятелката, вдъхваща страх.
Докато Марсиак се настройваше да чака, Анес беше въведена в бившата зала на капитула16. Помещението беше огромно, широко, с високи тавани, осветено от островърхи витражи. В дъното дълга маса, застлана с няколко бели покривки, се простираше край стена, украсена с впечатляващ средновековен гоблен. На него беше изобразен Сен Жорж, който побеждава могъщ дракон. В центъра на масата, с гръб към стената, под гоблена, седеше настоятелката. Висока, слаба, суха, тя имаше пронизващ поглед, подобен на взора на братовчед ѝ Кардинала. Още не беше навършила петдесет години, ръководеше Сестрите на Сен Жорж с желязна ръка и беше направила ордена по-влиятелен от когато и да било преди.
14
Хоспиталиерите, известни и като йоанити, са духовно-рицарски орден, наречен Малтийския орден. Основан е по времето на Кръстоносните походи през 1099 г. и съществува до днес.
15
През 1307 г. крал Филип IV Хубави арестува рицарите тамплиери и ги обвинява в содомия, манихейство и престъпни дела. На 13 октомври е задържан великият магистър на ордена Жак дьо Моле, заедно със сто и четирийсет рицари. Орденът е ликвидиран на 22 март 1312 г. на събора във френския град Виен, а на 18 март 1314 г. Жак дьо Моле е изгорен на кладата. Владенията на тамплиерите са предадени на хоспиталиерите.