— Приближете се, Мари-Анес.
С шапка в едната ръка, а с другата хванала дръжката на рапирата, Анес дьо Водрьой направи няколко крачки, поздрави и рече:
— Сега съм само Анес, майко.
— Анес… Да, точно така. Добре, че ми припомнихте — отговори настоятелката с тон, който подчертаваше колко неприятно ѝ е това. — Не мога да забравя каква примерна послушница бяхте. Имаше толкова голям заряд във вас! Щяхте да се превърнете в чудесна вълчица!…
Крайно предпазлива, смълчана, младата баронеса Дьо Водрьой чакаше.
— Но ще дойде денят, когато ще разберете каква трябва да е ориста ви… — добави монахинята сякаш на самата себе си.
След това обяви с тържествен и нетърпящ възражения глас:
— Госпожо, вашите услуги са необходими на кралицата, така че скоро трябва да се присъедините към обкръжението ѝ. Несъмнено сте избрана заради талантите, които притежавате, както и заради способностите, проявени по време на послушничеството, от което, за съжаление, се отказахте. По тази причина сме убедени, че можем да ви имаме доверие…
Малко по-късно в двора на двореца на Шеврьоз, Ленкур с удоволствие помагаше на Од дьо Сент Аволд да се качи в каретата, когато усети нечий поглед, насочен във врата му.
Обърна се и за по-малко от секунда успя да види, как завесата на един прозорец на първия етаж закри колкото мършаво, толкова и смъртнобледо лице.
Алхимика от Сенките дръпна пердето и се отстрани от прозореца точно когато херцогинята влезе в кабинета за магии.
— Ще се срещнете с нея тази вечер — обеща му тя, — но още сега искам да ви съобщя една чудесна вест: нашето протеже скоро ще бъде част от обкръжението на кралицата.
— Какво? Толкова бързо ли?… Как успяхте?
— Провидението, господин Модюи. Провидението… Днес ме помолиха за услуга…
— „Помолиха“ ли, кой?
— Кардинал Ришельо, но посредством друго лице… Накратко, Кардиналът желае да осигуря приемането на негова близка роднина в обкръжението на кралицата.
— Кралят има право да назначава когото желае в дома на кралицата. И също така да прогонва онези, които не са му приятни.
— Но пък кралицата има право да се държи студено с наложените ѝ лица. Именно от подобно отношение Кардиналът се опитва да спаси роднината си, молейки ме да се застъпя за нея. Струва ми се, че по този начин Негово Преосвещенство се опитва да провери дали съм благоразположена към него…
— И вие приехте?
— Разбира се. Но пожелах едно от моите протежета също да влезе в свитата на кралицата. В крайна сметка, аз съм херцогиня Дьо Шеврьоз. Всеки би се учудил, ако дам нещо, без да получа желаното насреща.
— Поздравления.
— Благодаря, господине. А от ваша страна?
— Всичко е готово. Обаче…
— Какво?
— Коя е тази роднина на Кардинала?
— Откъде да зная?
— Шпионка?
— Не се съмнявайте, тъй като подобни маневри са напълно в стила на краля, който не обича кралицата, но иска да знае всичко за нейните действия и постъпки. Несъмнено, за да се убеди, че тя не е щастлива…
Погледът на херцогинята стана суров: тя ненавиждаше краля.
— Следователно тази шпионка може да ни попречи — каза мъжът.
— В малкото време, което остава до бала? Хайде де… В точния момент ще бъде достатъчно да я държим настрана от нашите… договорки.
Загрижен, Алхимика не отговори нищо.
Мирбо се върна едва късно следобед.
Три часа преди това той тръгна на кон, без да каже къде отива и без да предложи да Лепра да го последва. Кавалерът трябваше да чака търпеливо в дома в Иври, в компанията само на ужасно намръщения слуга Бертран и на един превод на „Декамерон“. Можеше свободно да се придвижва, но предпочиташе да не се отдалечава от градината. Вероятно го наблюдаваха. Не желаеше да безпокои никого.
Когато чу, че наближават коне, Лепра стана от леглото си, където четеше, и отиде да погледне от прозореца на стаята си на първия етаж. Пътьом грабна рапирата си, застана малко встрани, за да не бъде особено забележим, и разтвори широко едно от крилата на вече открехнатия прозорец точно в момента, когато двамата конници пристигнаха.