Ленкур и Од дьо Сент Аволд се върнаха очаровани и в пълно разбирателство от разходката в градината на двореца „Тюйлери“, с пикантното чувство, че са се забъркали в прекрасна дяволия. Докато слизаха от каретата в двора на двореца на Шеврьоз, се заливаха от смях, приличаха на безгрижни млади хора, каквито всъщност и бяха в този хубав юнски ден на 1633 година. През няколкото слънчеви часа Ленкур съвсем забрави мисията си. Забрави опасностите, които тегнеха над Франция, замисления от Алхимика заговор, интригите на госпожа Дьо Шеврьоз и подготвящата се война срещу Лотарингия. Забрави, че е шпионин — нещо, което никак не му се нравеше. Чувстваше се като волен колежанин.
Впрочем какво толкова бяха направили, освен че излязоха без разрешение? Прегрешението не беше особено голямо и херцогинята, която храбро беше извършвала немалко подобни лудории, щеше да им прости. Може би дори щеше да се забавлява с това бягство, тъй като винаги умееше да цени удоволствията. Колкото до госпожа Дьо Жарвил, лелята, която внимаваха да не събудят, тя трябваше да се примири. Ленкур се прояви като съвършен галантен благородник. Любезен и предвидлив, той хвана под ръка девойката, докато се разхождаха по оживените алеи на големия парк. После, понеже се безпокоеше, че слънцето грее прекалено силно, предложи на Од чадър, който купи от амбулантна търговка — тъй като беше евтин, чадърът се счупи, щом го отвориха, но девойката се забавляваше и пожела да го запази. Накрая пиха студена оранжада в един павилион, близо до рова, където дремеха хидрите, подарени преди време от кралицата майка на краля.
Това беше всичко, ако не споменем погледите и усмивките…
Од дьо Сент Аволд беше красива, приветлива, духовита, възпитана. Впрочем тя с удоволствие сипеше иронични забележки и неведнъж успя да подиграе Ленкур. Но най-вече, в нея имаше нещо лъчезарно, грееше от щастие, а в очите ѝ гореше жив пламък, който се предаваше и на усмивката ѝ.
Все така галантен, Ленкур придружи Од от каретата до великолепния вестибюл в двореца на Шеврьоз, където домоуправителят я осведоми, че госпожа херцогинята я чака. Ленкур се опита да се оттегли, но девойката от Лотарингия го задържа.
— О, не, господине! Не ме изоставяйте!
— Да ви изоставя ли, госпожо?
— Вероятно ще ми се карат за нашата разходка — обясни Од полу на шега, полу наистина. — Ще кажа, че сте ме отвлекли, и вие ще трябва да потвърдите.
— Госпожо! — възкликна Ленкур, като се преструваше на обезпокоен. — Аз ли? Да бъда обвинен в похищение? Та нали веднага ще ме тикнат в затвора!
— Не се бойте. Ще ви освободя — заговорнически прошепна младата жена.
— В такъв случай…
Хванала под ръка Ленкур, Од дьо Сент Аволд влезе в салона, където госпожа Дьо Шеврьоз разсеяно прелистваше трактат по астрология. Той научи, едновременно с девойката, че е приета в дома на кралицата като „придворна дама“. Привилегията беше огромна и неочаквана. Крайно развълнувана, Од забрави условностите и се хвърли в нозете на херцогинята, започна да ѝ целува ръцете и да я нарича благодетелка. Смеейки се, аристократката ѝ нареди да стане и тъй като девойката не я послуша, помоли Ленкур да се притече на помощ. Тогава той нежно помогна на Од да седне в един фотьойл и продължи да я държи за ръката.
Тя плачеше, но сълзите бяха от радост.
— Ще дойдете ли да ме посетите, господине? — запита Од.
Арно дьо Ленкур се усмихна.
Придворните дами, всички от знатен произход, живееха под грижите на гувернантка и се появяваха на публични места само за да придружават кралицата в особено тържествени случаи. Да се приближи човек до тях беше…
— Госпожо — рече той благо, — за да имам това право, трябва да бъде допуснат в обкръжението на кралицата.
Тогава, преди Од да успее да изрази съжалението си, херцогиня Дьо Шеврьоз заяви закачливо:
— О! Смятайте това за уредено, господине!
Падаше мрак, когато тримата конници приближиха до странноприемницата. Не бяха разменили и две думи, откакто тръгнаха от Иври. Мирбо, който яздеше напред, нямаше настроение за приказки. Колкото до Ровен, той изразяваше подозрителността си, като мълчеше и хвърляше към Лепра изпълнени със съмнение погледи. Благородникът се опитваше да изглежда безразличен към тях, но истината беше, че тази враждебност му тежеше. Непрекъсната, прикрита, тя трябваше да опъне нервите на наблюдавания, да го принуди да сгреши, да предизвика сблъсък. Мирбо се правеше, че нищо не забелязва, мускетарят му подражаваше. Най-неприятното беше, че Ровен яздеше последен. По този начин напомняше непрекъснато на Лепра, че го държи под око. А той не беше от този род хора, които спокойно можеш да понасяш зад гърба си.