Драките представляваха раса, която Прастарите дракони бяха създали някога, за да им служат и да се сражават. С течение на годините те се бяха освободили от властта на създателите си, но си оставаха брутални и жестоки същества, от които всички с право се бояха. Драките обичаха насилието. Те бяха по-силни и по-издръжливи от хората. А черните драки бяха още по-силни и по-издръжливи от обикновените драки.
— Тук сме, Сен Люк — рече Ла Фарг и се приближи към него.
Без да се обръща и без да изпуска драките от поглед, мелезът направи две крачки надясно. Неговият капитан зае мястото му, а Алмадес покриваше лявата страна. И тримата бяха с рапири в ръце, но изчакваха, преди да се хвърлят в атака.
Ла Фарг забеляза, че драките са потънали до глезените в обвивка от черна мъгла, която не се разпръскваше.
„Магия“, помисли си той.
— Жената! — изрева с прегракнал и писклив глас дракът, който стоеше срещу капитана. — Искаме жената!
Беше най-едър и най-мускулест от седмината; несъмнено именно той командваше. Физиономията му беше белязана. Светложълти линии следваха контурите на люспите, като образуваха по лицето му сложни и симетрични мотиви, които Ла Фарг познаваше.
— Невъзможно — рече той. — Тя не е тук.
— Къде е?
— Замина си. Отлетя.
— Какво?
Ла Фарг се занимаваше само със събеседника си, а Сен Люк и Алмадес наблюдаваха останалите шестима. Драките бяха напрегнати, нервни. С огромно усилие сдържаха войнствения плам, който ги изгаряше. Да се откажат или дори да отложат сражение беше в разрез с инстинктите на расата им. Те почти трепереха, като гладни псета, на които не позволяват да се нахвърлят върху парче кърваво месо. Само страхопочитанието към водача им ги спираше. Чакаха заповед, жест или претекст, който да отприщи действията им.
— Отлетя върху виверна — обясни Ла Фарг. — Не яздите подходящите животни!
— Кой си ти?
— Преследвам същия дивеч като теб. Но пристигнах много късно.
— Лъжеш!
С крайчеца на окото си Сен Люк наблюдаваше един драк — по-млад и по-пламенен от останалите, — който едва сдържаше агресията си и потрепваше при всяка мълния. Мелезът отгатна, че желанието да убива и да мачка го разяжда отвътре като отрова. Достатъчно беше едно необмислено движение, за да…
— Вярваш ли наистина? — не остана длъжен Ла Фарг на вожда на драките. — Нима си въобразяваш, че тази жена не ни е враг?
— На кого служиш?
— Не е твоя работа. Но все пак ще ти отговоря, ако ти ми кажеш кой е твоят господар…
С присвита глава, стиснати челюсти и дишайки ускорено, младият драк, когото Сен Люк следеше, вече не издържаше. Погледът му срещна очите на мелеза, който с фина усмивка леко приведе чело, за да го измери през червените стъкла на очилата си.
— Ние сме седмина, старче. Вие сте само трима. Можем да ви убием.
— Опитайте се, но ти ще паднеш пръв. И защо е всичко това? Заради една жена, която вече е далече, ако бурята не е сразила виверната ѝ…
Като хипнотизиран, младият драк вече не изпускаше Сен Люк от очи. Всичко в него вреше и кипеше. Конниците от двете му страни усетиха неговото вълнение. Те не разбраха каква е причината, но започнаха да се тревожат.
Тогава мелезът го предизвика: дискретно му намигна и му изпрати въздушна целувка.
Младият драк яростно изкрещя и изведнъж се хвърли в атака.
Сен Люк се отмести леко и му нанесе жесток удар в лицето. Това можеше да бъде сигналът, от който всички се бояха или пък го очакваха. Ла Фарг и Алмадес отстъпиха назад и приготвиха рапирите си за бой. Драките бяха готови да нападнат, когато вождът им издаде заповед, която ги закова на място:
— Скерш!
Дълго време никой не помръдна. Телата бяха неподвижни, заели войнствени пози, а лицата изглеждаха безмилостни. Само погледите се местеха насам и натам в очакване на първата заплаха.
— Скерш! — повтори по-тихо вождът на драките.
Малко по малко мускулите се отпуснаха и всички започнаха да дишат дълбоко.
Остриетата не се върнаха в ножниците, но вече бяха насочени към калната земя. С разкървавена уста, дракът, когото Сен Люк рани, зае покорно мястото си сред своите другари.
Тогава вождът се приближи бавно, но решително към Ла Фарг, който даде знак на Алмадес да не се меси. Черният драк почти опря гърди в благородника и се взря в лицето му.
Безкрайно дълго. Със смесица от лакомия и животинско любопитство.
Изпънат, невъзмутим, Ла Фарг го остави да прави каквото ще.
Накрая дракът отстъпи и обеща:
— Пак ще се срещнем, старче.