В този момент се усети, че все пак е взел нейните ръце в своите и че тя не се е отдръпнала. Гледаше го и го слушаше внимателно, убедена в искреността му, развълнувана…
Той замълча, без да пуска дланите ѝ и без тя да ги издърпа.
Чу се суха кашлица: тъжната госпожа Дьо Жарвил идваше да потърси племенничката си.
Весела и преливаща от живот, Од дьо Сент Аволд прошумоля със скъпата си рокля.
— Довиждане, господине! До скоро!
Той не отговори, убеден, че животът щеше да ги раздели.
Пристигайки от Иври, Лепра и Мирбо влязоха в Париж през предградието Сен Марсел. Те яздеха един до друг и разговаряха свойски.
Последните дни, прекарани в дома на Мирбо, ги бяха сближили. Подир знаменитата нощ, в която Лепра рискува живота си, за да го освободи, Мирбо му засвидетелства приятелството си — тържествено, но и сърдечно. Заради успеха на мисията Лепра отначало се зарадва, че е спечелил доверието на агента на херцогиня Дьо Шеврьоз. След това обаче искрено го почувства близък. Двамата мъже действително доста си приличаха. Бяха на една и съща възраст, от знатни родове и най-големи синове в семействата си; гордееха се с военното си минало, единият — при мускетарите, а другият — в гвардейската рота на господин Дез Есарт19; независимо че животът беше отнел много от илюзиите им, все пак те правеха всичко възможно да се държат като благородници; накрая, една вечер споделиха откровения пред бутилка хубаво вино — и двамата бяха преживели тежки любовни разочарования и страдаха, че вероятно никога няма да станат бащи.
Вдишаха зловонието на столицата още преди да я видят, и съжаляваха, че не са заобиколили. Целият Париж смърдеше под гневното слънце. Но никъде в града не се разнасяше такава воня, както по улица „Муфтар“, по която се движеха с насълзени очи. Край река Биевр — която пресичаше квартала, преди да се влее в Сена — процъфтяваха много дейности, които изискваха доста голяма консумация на вода, като кожарски работилници и цехове за дране на кожите на животните, а те замърсяваха както реката, така и атмосферата.
Преминаването през вратата Сен Марсел беше облекчение, въпреки миризмата на нужници, която се носеше наоколо. Лепра и Мирбо най-после свалиха ръце от устите и от носовете си и поеха по улица „Планината Сент Жьоневиев“ до площад „Мобер“. Пресякоха малкия ръкав на Сена по Моста на дението, който се наричаше така, защото, ако искаха да минат по него, пътниците трябваше да дадат монета дение. Мирбо плати. След това прекосиха площада пред „Парижката Света Богородица“, залутаха се из средновековния лабиринт — остров Сите, добраха се до левия бряг по Моста на обменителите и излязоха пред „Шатле“.
Лепра не знаеше къде отиват.
Когато тази сутрин, след няколко дни, прекарани в безделие, Мирбо заяви, че още следобед трябва да са в Париж, той не пожела да му каже нищо повече. Всъщност се държеше с него като с любимо дете. Не че се съмняваше в Лепра, а искаше да му направи изненада.
Хубава изненада.
Мускетарят умело се включи в играта, водеше го надеждата, че ще отидат в двореца на Шеврьоз, за да се срещнат с херцогинята. Но тя се изпари, когато се озоваха край „Шатле“. Вместо да продължат на запад, за да излязат на кея или да вървят по улица „Сент Оноре“ до улица „Сен Томас дю Лувър“ те поеха първо по улица „Сен Дьони“ на север, после покрай Гробището на невинните, отминаха Халите и църквата „Сент Йосташ“ отдясно, за да се озоват на улица „Трене“.
Мирбо се усмихваше и наблюдаваше Лепра с крайчеца на окото си. Мускетарят до последния момент нямаше никаква представа къде отиват.
Когато обаче се оказа пред монументалния портал, веднага разбра.
— В двореца на Шатоньоф ли? — учуди се Марсиак.
Обърна се към Ла Фарг, след това погледът му се върна към Лепра. Той потвърди:
— Да, при маркиз Дьо Шатоньоф.
Бяха се събрали тази вечер на улица „Кокатрикс“ на остров Сите.
Мястото не изглеждаше приветливо: обикновена стая под наем на таванския етаж, с напукани стени и с груб дървен под, с легло, от което не се виждаше небе, с малък скрин за дрехи, тоалетна масичка, ракитов стол, огледало на петна и разпятие. Беше доста окаяно помещение, но мускетарската заплата не позволяваше нищо повече. Оставаше надеждата хазяинът да е приятен, съседите — дискретни, а улицата — спокойна.
Лепра се чувстваше много добре в дома си.
— Истината — обясни той — е, че Мирбо не принадлежи на госпожа Дьо Шеврьоз, нито на съпруга ѝ. Той принадлежи на Шатоньоф, който всъщност го е предоставил на разположение на херцогинята, за да помогне в… делата ѝ.
19
В същата рота е приет Д’Артанян от „Тримата мускетари“ на Александър Дюма, когато пристига в Париж от Гаскония.