— Тази история не ни интересува.
— Не, наистина… Но се подготвя нещо друго, нали? Нещо много важно. Нещо изключително.
Погледът му се плъзна по Валомбър, който не му отговори веднага.
— Да — изрече най-после драконът, без лицето му да изразява каквото и да било.
— Участва ли Алхимика?
— Възможно е.
— Не знаете ли? Или не желаете да ми отговорите?
— Не знаем.
Старият благородник смръщи вежди.
— Какво криете от мен? — запита той.
— Нищо, което Сестрите на Сен Жорж да не знаят вече. Може би трябва да се заинтересувате от техните тайни.
— Те предполагат, че кралицата е в опасност.
— Ако наистина съществува, заплахата, която тегне върху кралицата, е само началото. Но опасностите, които ние предчувстваме, няма да пощадят никого.
2.
В долината на Шеврьоз мракът започна да пада над обширното имение Дампиер и Лепра гледаше от стръмния бряг залеза на слънцето, който оцветяваше водите в голямото езеро. Обърнал гръб на замъка, той се възползваше от краткия покой и дишаше дълбоко.
Както беше уговорено, Лепра и Мирбо последваха маркиз Дьо Шатоньоф и неговия ескорт. Той се състоеше от трийсетина благородници, които, всичките знатни особи, си съперничеха по елегантност. Грижеха се както за сигурността на господин Дьо Шатоньоф, така и за престижа му. Един високопоставен аристократ никога не се придвижваше сам, а хората преценяваха значимостта му по броя и ранга на придружителите му. Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, пазителят на печата на кралството, не можеше да си позволи да не спазва правилата.
За да се стигне от Париж до Дампиер, единственият път по онова време минаваше през Ванв, Велизи и Сакле. Десетината левги маркизът искаше да измине на кон, без прекъсване и под палещото слънце, като остави след себе си каретата и багажа. Очевидно нямаше търпение да пристигне по-бързо. Но също желаеше да влезе тържествено в замъка, където госпожа Дьо Шеврьоз вече го чакаше. Затова спряха пред вратите на огромното имение, за да се отърсят от праха, да се освежат и да лъснат гривите на конете. Трябваше да изглеждат достолепно. За Лепра това беше удобна възможност да забележи, че Шатоньоф, въпреки петдесетте си години и огромния си опит с жените, беше не по-малко трескав и тревожен от юноша преди първата си любовна среща. Херцогинята направо го беше побъркала от страст.
Пристигнаха в късния следобед и намериха Дампиер жужащ от прислужници и от заети с какви ли не занимания занаятчии. Подравняваха с гребла алеите, подреждаха градините, подрязваха дърветата и чистеха каналите. Но в центъра на трудовото оживление беше самият замък, където приготовленията завършваха и там покоят щеше да се завърне едва в късните нощни часове. Кралят, кралицата и дворът пристигаха утре, в деня на бала. Всичко трябваше да бъде готово, за да ги посрещнат достойно.
— Красиво е, нали?
Лепра обърна глава към Мирбо, който се доближи до него, след това отново се наслади на залеза на слънцето, чиито лъчи се отразяваха в спокойните и пламтящи води на езерото.
— Да — каза той. — Много.
— Това имение е едно от най-прекрасните места, които познавам. През всеки сезон тук е истински празник за очите…
Ненадеен и остър писък внезапно щеше да ги оглуши.
— И за ушите! — допълни го Лепра и избухнаха в смях.
Обърнаха се.
По пътеката, която ги делеше от замъка, бавно и равномерно вървеше тараска. Огромното влечуго с черупка теглеше покорно керван от три каруци, пълни с клони от окастрени дървета, за да стане още по-красива гледката към парка. Двама водачи подканяха животното да побърза, като го бодяха с пики и го командваха с висок глас. То напредваше, ограничено от тежките вериги, които бяха закрепени около шестте му лапи и свързани в закачено около врата му желязно колие.
Все така усмихнати, Лепра и Мирбо продължаваха да съзерцават езерото, без да изпитват нужда да разговарят. Откакто знаеше, че е на служба при маркиз Дьо Шатоньоф, Лепра чувстваше още по-близък благородника с бежовия дублет. Сега вече нищо не ги разделяше, освен господарите, на които служеха еднакво вярно. Животът лесно можеше да размени ролите им или да позволи на Мирбо да се присъедини към Остриетата на Кардинала. Вероятно това не би било много трудно.
Погледът на Лепра се спря на малко островче на другия край на езерото, островче, на което видя руини и силуетите на конните стражи.
— Какво е това? — попита той и с пръст посочи мястото.
— Островът на Дампиер. Той всъщност не е истински остров, тъй като път, който не се вижда оттук, го свързва с брега. Херцогът изгражда там павилиони.