Следователно въпросните руини бяха всъщност строящите се здания.
— Според легендата — продължи Мирбо — знатен благородник, който живял по времето на Карл Велики, обитавал черна кула на този остров. Той извършвал нечестиви ритуали и тероризирал целия край, затова юначни рицари дошли да го предизвикат и да се сражават с него. За тяхно нещастие, благородникът бил не само жесток магьосник, но и дракон… В Дампиер има гоблен, който представя героичното сражение на рицарите срещу чудовището.
— Победили ли са дракона?
— Случвало ли се е рицарите да губят битки в приказките?
— А кулата? Май от нея нищо не е останало.
— Да, защото била разрушена и нейните камъни, които се смятали за прокълнати, били хвърлени в езерото, за да не се използват никога повече.
— Легендите винаги имат отговори за всичко.
— Говори се, че именно от тези прокълнати камъни идва наименованието на Дампиер, но аз не разбирам латински…
Мускетарят пък поназнайваше латинския език, на който четяха меси в църквите. Той се намръщи и двамата мъже отново замълчаха.
— Стига сме безделничили — изведнъж се сепна Мирбо. — Елате, трябва да отидем в замъка „Мовиер“ и да се убедим, че всичко е готово за посрещането на свитата на господин Дьо Шатоньоф.
— Няма ли да спим в Дампиер?
— В двореца ли? — развесели се благородникът. — Вероятно тази нощ и това е възможно. Но утре там, в сервизните помещения, ще се настанят маркизи, в таванските стаи — графини, а по сламениците — барони. Къде мислите, че биха могли да ни сложат? Не, повярвайте ми, много по-добре ще ни е в Мовиер. Впрочем, намира се съвсем близо.
Лепра с неохота откъсна очи от езерото и от острова. Последва Мирбо, който енергично се отдалечаваше, и чу някаква мелодия, изсвирена на дръмбой.
Спря, обърна се и видя Ровен, който се криеше в сенките.
Лепра научи от Мирбо, че наемникът успял да избяга, но не беше го виждал от нощта, в която Рошфор им устрои засада. От колко време той стоеше така и ги шпионираше? И защо беше решил да се покаже, освен за да предупреди Лепра, че неизменно го държи под око?
Без да престава да свири и без да сваля поглед от Лепра, Ровен леко го поздрави с кимане на глава.
Баронство Шеврьоз беше обявено за херцогство през 1555 г. заради кардинал Шарл Лотарингски, който го придоби. Тогава господарският дом беше замъкът „Света Мадлена“ — средновековна крепост, която се издигаше над града и предлагаше великолепна гледка към околностите. Понеже беше много неудобен, той не се хареса на Кардинала, който предпочете пред него елегантен дворец в долината на река Ивет, на малко повече от левга от Шеврьоз. Дворецът принадлежеше на ковчежник на хазната, който благоволи да умре навреме и да остави дългове и вдовица, която без никакви затруднения продаде имението.
Това имение беше Дампиер, чието име произлизаше може би от domus Petri — „домът на Петър“, заради намиращата се там църква „Свети Петър“ — или от damne petre — „прокълнати камъни“. Имението стана новата резиденция на херцогството. Кардиналът го превърна в дворец, а най-малкият син на херцог Дьо Гиз, друг лотарингец, го наследи заедно с околните земи и с титлата през 1612 г. Този херцог Дьо Шеврьоз не парадираше с името си, за разлика от жената, за която се ожени след десет години. Прочутата и неудържима херцогиня се влюби в Дампиер. Тя често пребиваваше там и по нейно внушение съпругът ѝ разшири и разкраси допълнително двореца.
Макар че имението беше обширно и проспериращо през 1633 г., неговият замък, въпреки луксозните покои и вътрешните подобрения, не можеше да се сравнява с великолепния дворец на Шеврьоз в Париж. Покривът беше покрит с керемиди, а не с красиви плочки, четириъгълникът от кули и павилиони от пясъчник и тухли обграждаше малко дворче, до което се стигаше по подвижен мост, свързан с външен двор и сградите в него.
Но очарованието на Дампиер беше другаде.
То се криеше в прекрасните гори, които го заобикаляха отвсякъде. Криеше се в овощните насаждения и пищната цветна феерия, майсторски оформена в стила на Средновековието. Криеше се в красивите ровове с вода, заобикалящи замъка и градините му. Криеше се в каналите, които захранваха тези ровове, минаващи покрай пътеките, пресичащи и криволичещи из огромната цветна градина. Най-сетне, криеше се в езерото, по което беше толкова приятно човек да се разхожда с лодка до острова, където павилионите изникваха от земята.