Павилиони, за които Лепра не можеше да си обясни защо трябва да бъдат охранявани.
Мирбо не беше излъгал. Скромният замък „Мовиер“ — който понякога наричаха „Бержерак“ — се намираше точно от другата страна на стената на имението Дампиер. Той принадлежеше на дребния благородник Абел дьо Сирано, чийто син Савиниен щеше да си спечели известност и вече беше тръгнал по пътя на литературата и дуелите в Париж.
Лепра изчака да падне мрак, за да се измъкне от стаята си, която, за щастие, се намираше твърде близко до конюшнята. Той оседла един кон, изтегли го за юздите от обора, възседна го и смушка хълбоците му. Летните нощи бяха къси, а той трябваше да се върне, преди да пукне зората.
Защо пазеха зорко строящите се павилиони на острова?
В Дампиер Лепра реши да избегне отъпканите пътища. Мина през гората, завърза жребеца за едно дърво и продължи пешком. Под прикритието на дърветата можеше да наблюдава острова посред езерото. Както очакваше, мъже с фенери пазеха пътя, по който се стигаше до строежите в най-отдалечения край на замъка.
Невъзможно беше да мине оттам.
Лепра се съблече, остана само по панталон и по риза, свали портупея и рапирата остана да виси на гърба му. След това се опита да запомни мястото, където скри вещите си, влезе в хладката вода и заплува към острова и към неговите тайни.
Не знаеше какви са тези хора и какво правят там. На вечеря Мирбо каза, че също не е в течение. Те не служеха на маркиз Дьо Шатоньоф. Може би тогава бяха на подчинение на херцогиня Дьо Шеврьоз? Или на някой друг.
Лепра плуваше равномерно, за да пази силите си и да вдига колкото е възможно по-малко шум. Той приближи до острова, стъпи на дъното, изкачи се на брега и зае удобна позиция на високото, откъдето можеше, скрит в гъсталаците, да си поеме дъх и да наблюдава околността.
Въоръжени наемници пазеха осветения строеж, а на различни места имаше забучени в земята факли. Пет павилиона се издигаха сред скелетата и разхвърляните материали. Те заобикаляха голяма дъсчена покривна част, чието предназначение беше загадка за Лепра, а близо до нея имаше насипи от пръст.
Дали строителните работи се дължаха на неочаквано откритие? Или бяха предприети, за да прикрият други дейности? Какъвто и да беше отговорът, Лепра трябваше да го открие.
Той проучи движенията на наемниците, преди да тръгне напред с тиха стъпка. Безшумно и бързо стигна до строителната площадка, провря се сред сенките и успя да се промъкне под покривното съоръжение, без никой да го забележи. То се издигаше над ров, в който можеше да се слезе по рампа и по няколко стълби. Тези, които го бяха прокопали, бяха разкрили древните основи на импозантна кръгла сграда, която веднага напомни на Лепра за черната кула от легендата — същата, чиито прокълнати камъни вероятно бяха дали названието на Дампиер.
Мускетарят скочи в рова и се приземи върху големи голи плочи. Някои от тях бяха премахнати там, където надолу в земята потъваха стъпала. Тези стъпала водеха към много стара врата от черно дърво, която изглеждаше премахната някога и възстановена наскоро. Като се замислеше човек, запазеният ѝ вид предизвикваше учудване. Както и странната лекота, с която тя се отвори, а зад нея изникна вита стълба, осветена от запалени свещи в специални ниши. Лепра внимателно пое по стълбата, преброи седемдесет и едно каменни стъпала, които го отведоха под дъното на езерото. След друга черна врата откри доста широка, но празна зала, чиито сводове се крепяха на кръгли колони. И тук няколко свещи прогонваха тъмнината. Въздухът беше изпълнен с влага, а от тавана се стичаха капки, които образуваха локвички.
Все по-заинтригуван, Лепра продължи огледа си. Имаше няколко врати — ниски и всичките черни — от двете страни. Но централната част под колоните и равномерно разположените свещи сякаш сочеха пътя към свод в дъното на залата, над който пламтеше последната самотна свещ.
Лепра се приближи.
Той протегна ръка, за да отмести пурпурната завеса, която закриваше свода, когато внезапно движение го накара да се сепне. Бързо се обърна и успя да види как една люспеста опашка изчезва, приплъзвайки се по пода. Беше сила. Лоша вест. Понякога големи колкото котки, тези месоядни саламандри бяха изключително пъргави и лакоми. Миризмата на кръв ги подлудяваше и вкупом те можеха да нападнат ранен човек и да го разкъсат жив. Но когато влечугото беше само…
Мускетарят се съвзе и дръпна завесата.
Тръгнали от замъка посред нощ, седем конници преминаха в тръс по пътеката, която свързваше острова насред езерото с брега. Първият беше Савелда, най-ефикасният изпълнител на мокри поръчки на Черния нокът. Вторият беше Алхимика от Сенките, фалшивият специалист по магии под името Модюи и истинският вдъхновител на заговора, чиято цел беше завинаги да промени съдбата на Франция. Третият всъщност беше много красива дама: херцогиня Дьо Шеврьоз, облечена като ездачка и очарована от тръпката, която ѝ поднасяше тази нощна експедиция. Останалите четирима бяха наемници. Подобно на пазещите на острова, те бяха събрани от Савелда, за да заменят извергите, които рицарите на Сестрите на Сен Жорж убиха в Елзас.