Конниците пристигнаха на строителния обект и слязоха от жребците си.
Само Савелда, Алхимика и херцогинята минаха под покривното съоръжение, което закриваше рова, и слязоха по витата стълба. С извезаната със сребро превръзка над окото, испанецът водеше останалите. Той беше сигурен в себе си. Алхимика и херцогинята искаха да се уверят, че всичко е готово за утрешната церемония. Подготвяйки тази инспекция в последния момент, Савелда беше осветил със свещи подземието, където Лепра се намираше по същото време.
Лепра беше мускетар.
Той нямаше почти никакви познания за драконовата магия, но можеше да разпознае залата за молитви. Тапицерията, украсена с езотерични мотиви. Високите черни свещници, които трябваше да бъдат запалени. Масичката с ритуалните предмети. Аналоят, върху който лежеше голямата магическа книга, докато свещенослужителят произнасяше молитвените формули. Олтарът, голяма маса, измайсторена от един цял блок. И накрая, пентакълът, гравиран на пода, очертан с позлатени и с алени орнаменти, които се открояваха върху черния камък.
Но най-вече цареше злокобна атмосфера. Каквато и опасност да заплашваше краля, какъвто и заговор да беше измислил Алхимика, всичко това непременно беше свързано с тази зала, която очакваше маг и може би жертва.
— Боже мой! — прошепна Лепра.
Усети, че му става зле.
Изведнъж го обля топлина. Погледът му се замъгли. Зашеметен, той почувства, че нозете му не го държат. Не разбираше какво става с него, трудно му беше да мисли. След това болката, която терзаеше гърба му, го разтърси. Сякаш рансата, събудена за живот, гризеше жестоко плътта му. Лепра потрепери, едва успя да не изстене от страдание. Изпаднал в делириум, в треска от объркани разсъждения, стигна до прозрението, че се налага незабавно да напусне тази прокълната зала. Трябваше да се качи на повърхността, да се отдалечи от мястото, което подхранваше мощта на неговата болест. Успя само да се концентрира върху спешното изпълнение на този план. Премина покрай завесата, олюлявайки се. Болката намаля. Дишайки тежко, с потно чело, той се придвижваше от колона до колона към стълбите и към изхода. Почти нищо не виждаше. Ушите му шумяха, затова не чу тези, които слизаха към него. Останал без сили, продължи да се примъква към вратата, която Савелда щеше да отвори всеки момент…
… когато усети, че някакви ръце го грабват и бързо го изтеглят настрана.
Ръка в ръкавица затвори устата му.
— Аз съм — прошепна в ухото му глас, който веднага разпозна.
Беше Сен Люк.
Облечен целият в черно, мелезът с червените очила отведе Лепра в едно тъмно кътче точно когато Савелда влезе. Агентът на Черния нокът вървеше пред госпожа Дьо Шеврьоз и нейния специалист по магии. Той държеше запален фенер в лявата ръка, а свещите в помещението с колоните едва осветяваха посоката към молитвената зала.
На половината път от виолетовата завеса Савелда забави ход, след това спря. Останалите двама сториха същото, но бяха заинтригувани. Той се обърна, потърси с очи наоколо, придавайки си вид на човек, който изпитва смътното чувство, че е забравил нещо важно. Кожената превръзка над окото му не можеше да скрие напълно петното от рансата, което, под формата на звезда, се разпростираше към челото и слепоочието му. Той стисна здраво дръжката на рапирата си.
— Какво има? — запита госпожа Дьо Шеврьоз.
— Стори ми се… Стори ми се, че чух… Не зная. Нещо.
Погледът на едноокия премина над Лепра и Сен Люк, но не успя да ги забележи. Мелезът продължаваше да придържа прав мускетаря и не махаше ръката си от устата му. С цената на огромно усилие на волята, Лепра контролираше движенията си, сдържаше стоновете си, за да не издаде присъствието им.
— Нищо не чух — рече херцогинята. — А вие, Модюи?
— И аз, госпожо.
— Сигурно е била някоя сила — предположи Савелда.
— Боже мой? Саламандри ли има тук?
— Мястото е напълно сигурно, госпожо — рече испанецът и отново тръгна колебливо напред. — Моите хора провериха всичко. Но по-надолу…