Жената и двамата мъже скоро се скриха зад завесата.
— Ще видите — чу се гласът на госпожа Дьо Шеврьоз, — нещата са подредени според изискванията ви.
— Да бягаме — отсече Сен Люк.
Мелезът помагаше на Депра, двамата се измъкнаха на чист въздух по витата стълба, излязоха от рова, приспаха бдителността на хората на Савелда и намериха подслон в един от строящите се павилиони. Седнал и опрял гръб на голям каменен блок, мускетарят бавно идваше на себе си, като дишаше дълбоко, докато Сен Люк наблюдаваше околностите.
— Качиха ли се обратно? — запита той след малко.
— Още не.
— Едната беше херцогинята, нали? Но кои бяха другите двама? Не можах да ги видя.
— Единият беше Модюи, специалистът по магии на херцогинята. Другият беше Савелда, един испанец на служба при Черния нокът. За малко го изпуснах, когато попречихме на Маликорн да призове душата на Прастар дракон.
— Събитие, което ми убегна. Същата нощ се намирах в килия в „Шатле“.
— Така е… Но какво ви беше преди малко? Имах чувството, че сте трескав или пиян…
Без да споменава измъчващата го ранса, която се опитваше да крие, Лепра заговори за залата за молитва и за ефекта, който подозираше, че тя е упражнила върху него.
— Щях направо да се хвърля в ръцете на враговете ни. Без вас…
Сен Люк не отговори нищо. Лепра продължи с въпрос:
— Всъщност какво търсехте тук?
— От няколко дни наблюдавам Дампиер по нареждане на Кардинала. Бях заинтересуван от строящите се павилиони. А вие?
— Бях нает на служба при госпожа Дьо Шеврьоз, тъй като се представих за агент на кралицата майка. И също като вас исках да открия какво се крие на тази строителна площадка.
Невъзмутим, мелезът кимна с глава.
Лепра приклекна и мислите му се изясниха, а силите му се възвърнаха. Той забеляза, че Сен Люк е с ръкавици, ботуши и е безупречно облечен както винаги.
— Не сте стигнали дотук с плуване.
— Не. Минах под земята. Има проход, който води до тези стари мазета. Вероятно някога е бил използван от обитателите на кулата, за да се измъкват при обсада. Входът му е под огромен дъб в гората, недалеч от каменен кръст, който се издига на един кръстопът. Открих го, като проследих хората на Савелда. Мнозина от тях се връщаха ранени и исках да разбера защо е така. Оказа се, че проходът гъмжи от огромни сили.
Алхимика, Савелда и херцогинята се изкачиха на повърхността. Лепра и Сен Люк проследиха заминаването им. С важните особи се изтеглиха и повечето от наемниците. Угасиха факлите. Останаха само неколцина часови.
— Трябва да се върна, преди да са открили отсъствието ми — рече Лепра.
— Аз пък отново слизам долу. Искам да видя тази зала за молитви с очите си.
— Необходимо е да предупредим Ла Фарг за откритията си.
— Ще свърша тази работа. Утре ще бъда в Париж.
— Чудесно.
— Възвърнахте ли си силите?
— Да. Не се безпокойте.
Мелезът тръгна, но Лепра го спря:
— Вие ми спасихте живота, Сен Люк. Благодаря ви.
Другарят му го погледна изпод кръглите си очила с червени стъкла. Като че ли се колебаеше какво да отговори, но не успя да намери думи.
После продължи пътя си надолу.
На свой ред мускетарят напусна недовършения павилион. Опитваше се да не мисли за болките в гърба, опитваше се да остане напълно концентриран върху предстоящия ден. Излъга Сен Люк. Знаеше какво му се е случило и не се решаваше да го сподели.
Пътеката не беше охранявана. Лепра премина по нея на кратки прибежки, намери дрехите си, а след това и своя жребец в гората.
Без да пришпорва прекалено коня, пристигна в замъка „Мовиер“, когато леко просветляваше, но още не бяха се обадили първи петли. Остави животното в конюшнята и бързо се прибра в стаята си.
Обаче някой го наблюдаваше.
Утрото настъпи в Париж и още отрано нощната свежест се превърна в приятен спомен. От всички улици, дворове, потоци и ровове се разнасяше смрад под безмилостното слънце, което не успяваше да проникне в работния кабинет на господин Пиер Тейсие. Зад плътно затворените пердета специалистът по магии на Негово Преосвещенство се възстановяваше от изтощителната, изпълнена с упорити изследвания нощ: с една дума, той спеше на масата, свел глава над скръстените си длани, хъркаше силно и дори изпускаше пяна през устата си.
Нещо подобно на караница по стълбите, с викове и удари, внезапно го събуди. Той се сепна, с блуждаещи очи и разрошена коса посрещна отначало с изненада, а после и с безпокойство индивида, който връхлетя в стаята. Як и набит беловлас мъж с помръкнало лице, който от десет левги миришеше на стар войник, изблъска слугата, понеже му пречеше да влезе.