Спряха на един светофар. Трима британски туристи чакаха да светне зелено, така че Фламел замълча и с един бърз поглед към Софи и Джош ги предупреди да не казват нищо. После светлината на светофара се смени и те пресякоха. Британските туристи тръгнаха надясно, а Фламел с близнаците — наляво.
— Къде отидохте, след като напуснахте Париж? — попита Джош.
— В Лондон — отвърна Фламел кратко. — Дий едва не ни спипа там през 1666-а — продължи той. — Пусна след нас огнен елементал — диво, безмозъчно създание, което едва не погълна целия град. Историята нарича това Големия пожар.
Софи погледна към Джош. И двамата бяха чували за Големия лондонски пожар; научиха за него в часа по световна история. Беше изненадана колко спокойна се чувства: стоеше тук и слушаше един човек, който твърдеше, че е на повече от петстотин години, и й разказваше за исторически събития така, сякаш е бил там, когато са се случили. И тя му вярваше!
— Дий почти успя да се добере до нас в Париж през 1763 — а — продължи Фламел — и още веднъж през 1835-а, когато бяхме в Рим и работехме като книжари. Това винаги е било любимото ми занятие — допълни той. Умълча се, когато приближиха една група японски туристи, заслушани съсредоточено в своя гид, който им говореше под яркожълт чадър.
Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Фламел продължи. Събитията от преди повече от век и половина изглеждаха съвсем пресни и болезнени в спомените му.
— Избягахме в Ирландия, мислейки, че Дий никога няма да ни открие на този остров накрая на Европа. Но той продължи да ни преследва. Дотогава бе успял да усъвършенства контрола си върху напастите и доведе две със себе си — болестта и глада, като без съмнение възнамеряваше да ги прати по петите ни. По някое време обаче изгуби контрол над тях. Глад и болести завърлуваха из тази бедна земя; един милион души измряха при Големия ирландски глад през 40-те години на деветнадесети век. — Лицето на Фламел бе застинало като маска. — Съмнявам се, че Дий изобщо е отделил време да се замисли върху това. Той винаги е изпитвал към човечеството само презрение.
Софи отново хвърли поглед към брат си. По изражението на лицето му личеше, че се е концентрирал, мъчейки се да не изпусне нищо от пороя информация. Знаеше, че му се иска да влезе в интернет и да провери някои подробности.
— Но никога не е успявал да ви хване — каза тя на Фламел.
— До днес — не. — Той сви рамене и се усмихна тъжно. — Все някога щеше да се случи, предполагам. В продължение на целия двадесети век той се приближаваше все повече. Ставаше по-могъщ, а организацията му комбинираше древна магия със съвременни технологии. Двамата с Пери се крихме дълго в Нюфаундленд, докато той не пусна древни вълци срещу нас, а после се местихме от град на град, като започнахме от Източното крайбрежие и Ню Йорк през 1901-а и постепенно се движехме на запад. Предполагам, че е било само въпрос на време да ни настигне — добави той. — В наши дни поради фотоапаратите, видеокамерите, телефоните и интернет е много по-трудно да останеш скрит.
— Тази книга… този Сборник, който той търси… — започна Джош.
— „Книгата на Авраам Мага“ — уточни Фламел.
— Какво й е толкова особеното?
Никола Фламел се спря по средата на тротоара толкова внезапно, че близнаците го задминаха. Те също спряха и погледнаха назад. Съвсем обикновеният наглед човек разпери широко ръце, сякаш щеше да прави реверанс.
— Погледнете ме. Вижте ме! Аз съм по-стар от Америка. Това й е особеното на Книгата. — Фламел понижи глас и продължи бързо. — Но знаете ли какво… тайната на вечния живот е може би най-малката тайна в Сборника.
Софи усети, че несъзнателно пъхва ръка в тази на брат си. Той я стисна леко и без да е изрекъл и дума, тя разбра, че е също толкова уплашен като нея.
— След като разполага със Сборника, Дий може да се захване да променя света.
— Да го променя ли? — Гласът на Софи прозвуча като дрезгав шепот и майският въздух внезапно й се стори студен.
— Как да го променя? — попита Джош.
— Да го претворява — рече тихо Фламел. — Дий и Тъмните древни, на които той служи, ще претворят този свят в това, което е бил в невъобразимо далечното минало. Тогава хората ще бъдат само роби. Или храна.
Глава 6
Макар че съществуваха и други начини за комуникация, които можеше да използва, доктор Джон Дий предпочиташе типичния за този век метод: мобилния телефон. Той се отпусна в хладния кожен салон на лимузината, отвори телефона, насочи го към Пернел Фламел, която лежеше в безсъзнание между двата голема, от които се стичаше кал, и направи една бърза снимка.