— Господин Флеминг ще отведе Пери в тяхната къща в пустинята и ни попитаха дали бихме искали да отидем с тях за малка почивка. Разбира се, казахме, че трябва първо да попитаме вас. Да, говорихме с леля Агнес; тя каза, че може, стига вие да сте съгласни. Кажи да, мамо, моля те.
Тя се обърна към брат си и кръстоса пръсти. Той също кръстоса своите; преди да се обадят, дълго и усърдно бяха обсъждали какво да кажат на леля си и майка си, но не бяха съвсем сигурни какво ще правят, ако майка им забрани да отидат.
Софи освободи пръстите си и вдигна палец към брат си.
— Да, взех си отпуска от кафенето. Не, няма да сме им в тежест. Да, мамо. Да. Обичаме те, кажи на татко, че и него го обичаме. — Софи се заслуша, после отдалечи телефона от устата си. — Татко намерил дузина псевдоарктолепис шарпи в почти идеално състояние — докладва тя. Джош я гледаше неразбиращо. — Това е много рядко ракообразно от Камбрия11 — обясни Софи.
Брат й кимна.
— Кажи на татко, че това е страхотно. Ще се обаждаме — извика той.
— Обичаме ви — приключи Софи набързо разговора и затвори. — Мразя да я лъжа — каза тя веднага.
— Знам. Но пък не можеше да й кажеш истината, нали?
Софи сви рамене.
— Предполагам, че не.
Джош се обърна отново към мивката. Лаптопът му се крепеше несигурно върху малкия плот отстрани, до мобилния му телефон. Използваше телефона, за да се свърже с интернет, тъй като за тяхно изумление в доджото нямаше нито телефонна линия, нито интернет връзка.
Скати живееше над доджото, в малък двустаен апартамент, с кухня в единия край на коридора и спалня с миниатюрна баня в другия. Един малък балкон свързваше двете стаи точно над доджото. Близнаците стояха в кухнята, докато Фламел осведомяваше Скати за събитията от последния час в спалнята й в другия край на коридора.
— Какво мислиш за нея? — попита небрежно Джош, съсредоточен в лаптопа си. Беше успял да влезе в мрежата, но скоростта на връзката беше бавна, едва пълзеше. Той отвори алтависта и въведе няколко варианта на Скатах, преди най-накрая да уцели вярното изписване. — Ето я: двадесет и седем хиляди резултата за Скатах, Сянката или Сенчестата — каза той, а после импулсивно добави: — Аз мисля, че е готина.
Софи веднага усети престореността на небрежния тон. Ухили се широко.
— Кой? А, имаш предвид две хиляди годишната девица — воин. Не ти ли се струва, че е малко старичка за теб?
Бузите на Джош пламнаха в яркочервено.
— Нека да опитам „Гугъл“ — промърмори той и ръцете му затракаха по клавиатурата. — Четиридесет и шест резултата за Скатах. Изглежда, тя също е истинска. Да видим какво ще каже „Уикито“ за нея — продължи Джош, а после осъзна, че Софи даже не го гледа. Обърна се към нея и видя, че се взира настойчиво през прозореца.
На покрива на отсрещната сграда стоеше един плъх и ги зяпаше. След малко към него се присъедини втори, а после и трети.
— Те са тук — прошепна Софи.
Дий се съсредоточи върху това да запази обяда в стомаха си.
Да гледа през очите на плъха, беше гадно преживяване. Поради мъничкия мозък на тези животни беше нужно голямо усилие на волята, за да задържиш концентрацията им — а в уличка, пълна с развалена храна, това не беше лесна работа. Дий се радваше, че не бе използвал пълната мощ на ясновидското заклинание, което би му позволило да чува, да вкусва и — това беше ужасяваща мисъл — да помирисва всичко, което плъхът възприемаше.
Беше все едно гледаш лошо настроен черно-бял телевизор. Образът мърдаше, накланяше се и подскачаше с всяко движение на плъха. В рамките на броени секунди животното беше способно няколко пъти да смени посоката на движение: ту тичаше по улицата, ту се катереше по някоя стена или преминаваше по въже с главата надолу.
После образът се стабилизира.
Точно пред Дий, очертани в сиво с виолетов оттенък и сияещи в сивкавочерно, стояха двамата човеци, които беше видял в книжарницата. Момче и момиче, най-вероятно на по петнадесет-шестнадесет години, които си приличаха достатъчно, за да имат роднинска връзка. Внезапно една мисъл го порази дотолкова, че наруши концентрацията му: може би бяха брат и сестра… а възможно ли беше да имат друг вид връзка? Едва ли!
Той погледна отново в ясновидската чиния и съсредоточи цялата си воля, за да принуди контролирания от него плъх да застане абсолютно неподвижно. Насочи вниманието си към младежите, мъчейки се да определи дали някой от тях е по-възрастен от другия, но зрението на плъха беше твърде мътно и разкривено, за да е сигурен.