— Ти… — понечи Дий да каже нещо на Пернел, но тогава колата спря рязко и остана намясто. От двигателя лумнаха пламъци, изпълвайки купето с отровни пари. Дий се опита да отвори вратата, но електрическите ключалки се бяха задействали. С яростен рев той сви ръката си в юмрук и позволи на гнева в него да изкипи. Вонята на дим, горяща пластмаса и топяща се гума внезапно беше погълната от силния мирис на сяра. Ръката му се превърна в златиста метална ръкавица. Дий удари вратата и я разби, като направо я откъсна от пантите й, и изскочи навън, върху циментовия под.
Стоеше в подземния паркинг на „Енох Ентърпрайзис“, огромната развлекателна компания в Сан Франциско, която той притежаваше и управляваше. Отстъпи назад, докато пламъците поглъщаха неговата поръчкова лимузина за сто и петдесет хиляди долара. Силната топлина стопи предницата на колата и я превърна в безформена маса метал, докато предното стъкло се разтичаше като восък. Шофьорът-голем все още стоеше неподвижен зад волана, а топлината изпичаше кожата му и я правеше твърда като желязо.
После се включи противопожарната система и от пръскачите на тавана върху огъня се заизлива леденостудена вода.
Пернел!
Прогизнал до кости, превит и кашлящ, Дий избърса сълзите от очите си, изправи се и с един жест потуши пламъците. Призова лек бриз, който да разнесе дима, а после надникна в почернялото купе на колата, като се боеше от онова, което ще види.
От двата голема, които стояха от двете страни на Пернел, беше останала само пепел. Но от жената нямаше и следа, освен една дупка в отсрещната врата, която изглеждаше като изсечена с брадва.
Дий се свлече на земята с гръб към съсипаната кола и заблъска с ръце по мръсната смес от кал, автомобилно масло, стопена пластмаса и изгоряла гума. Не успя да се сдобие с целия Сборник, а сега и Пернел избяга. Нима можеше този ден да стане още по-лош?
Прозвучаха стъпки.
С ъгълчето на окото си доктор Джон Дий видя чифт черни ботуши със заострени върхове и тънки високи токчета. И тогава разбра отговора на въпроса си. Денят скоро щеше да стане по-лош. Много по-лош. Насили се да се усмихне, изправи се сковано на крака и се обърна с лице към една от малкото Тъмни древни, които наистина го ужасяваха.
— Мориган.
Древните ирландци я бяха наричали Богинята-врана и във всички келтски кралства тя бе почитана като богиня на смъртта и разрушението. Някога те бяха три сестри: Бав, Маша и Мориган, но другите бяха изчезнали — Дий имаше собствени подозрения по въпроса какво се е случило с тях — и сега Мориган властваше еднолично.
Тя се извисяваше над Дий — той беше нисък, дори в сравнение с хората — и бе облечена от главата до петите в черни кожени дрехи. Късият й жакет беше покрит с лъскави сребърни капси, които му придаваха вид на средновековен нагръдник, а по пръстите на кожените й ръкавици имаше правоъгълни сребърни плочки. Върховете на пръстите бяха отрязани, така че дългите, заострени черни нокти на Мориган се показваха навън. Около кръста си тя носеше голям кожен колан, покрит с малки, кръгли щитове. От раменете й се спускаше наметало, направено изцяло от гарванови пера, което се влачеше по земята зад нея, а качулката му бе спусната над лицето й.
В сянката на качулката лицето на Мориган изглеждаше още по-бледо от обичайно. Очите й бяха черни като въглен, без никакво бяло; дори устните й бяха черни. Върховете на дългите й предни зъби се виждаха едва-едва над долната й устна.
— Това е твое, струва ми се. — Гласът на Мориган беше дрезгав шепот, накъсан и хриплив като птиче грачене.
Пернел Фламел излезе напред, стъпвайки бавно и внимателно. Два огромни гарвана бяха кацнали на раменете й и държаха острите си клюнове опасно близо до очите й. Тя едва бе успяла да се измъкне от горящата кола, крайно омаломощена от използваната магия, когато птиците я бяха нападнали.
— Дай да го видя — заповяда нетърпеливо Мориган.
Дий бръкна под сакото си и извади обкования с метал Сборник. За негова изненада Богинята-врана не посегна към него.
— Отвори го — каза тя.
Озадачен, Дий вдигна книгата пред Мориган и заотгръща страниците, отнасяйки се към древния предмет с явна почит.
— „Книгата на Авраам Мага“ — прошепна тя, като се приведе напред, но не докосна книгата. — Разгърни я.
Дий с неохота разгърна страниците. Когато Мориган видя повредените страници, тя изсъска с отвращение.
— Кощунство. Тази книга е оцеляла десет хиляди години, без да бъде повредена.