Софи погледна назад по моста. Голдън Гейт беше абсолютно непроходим; навсякъде имаше катастрофирали коли, които задръстваха платната… и разбира се, успешно блокираха пътя на всеки, който би решил да ги преследва, осъзна тя. Всяко возило беше нацвъкано с бели птичи курешки. Тя погледна към брат си и се стресна, като забеляза кръв върху долната му устна. Измъкна от джоба си хартиена кърпичка.
— Ти си ранен! — рече тя припряно, навлажни края на кърпичката и посегна да изтрие лицето на брат си.
Джош отблъсна ръката й.
— Стига. Това е отвратително. — Той докосна устната си с пръст. — Сигурно съм се прехапал. Дори не съм усетил. — Взе кърпичката от сестра си и изтри брадичката си. — Нищо работа. — После се усмихна. — Видя ли мръсотията, която птиците оставиха там отзад. — Софи кимна. Той направи отвратена физиономия. — Е, това вече ще смърди!
Софи се облегна в седалката, успокоена, че брат й е добре. Наистина се уплаши, когато видя кръвта. После една мисъл внезапно я порази и тя се обърна към Фламел.
— Ти ли призова вятъра?
Той се усмихна и поклати глава.
— Не, аз нямам власт над стихиите. Това умение притежават само Древните и много малко хора.
Софи погледна към Скати, но Девата-воин поклати глава.
— Това е отвъд моите твърде ограничени способности.
— Но вие все пак призовахте вятъра, нали? — настоя Софи.
Фламел върна на Софи телефона й.
— Просто се обадих да го поръчам — каза той и се усмихна.
Глава 13
— Завий тук — посочи Никола Фламел.
Джош отпусна педала на газта, завъртя волана и очуканият джип пое по тесен път, който едва успяваше да побере колата. Последните тридесет минути бяха карали на север от Сан Франциско, слушайки истеричните радиорепортажи, в които редица експерти даваха мнението си за птичата атака на моста. Най-често обясняваха поведението на птиците с глобалното затопляне: твърдяха, че слънчевата радиация била нарушила естествената им навигационна система.
Фламел ги насочи на север към Мил Вали13 и връх Тамалпайс, но бързо напуснаха магистралата и се придържаха към тесни двулентови пътища. Движението оредя и имаше дълги интервали, през които те бяха единствената кола на пътя. Най-сетне, на един тесен път, който толкова криволичеше, че предизвикваше гадене, той накара Джош да кара много бавно. Свали прозореца си и започна да се взира в гъстата гора, която стигаше досами шосето. Всъщност те дори подминаха тесния път, без Фламел да го забележи.
— Спри. Върни се. Завий тук.
Джош погледна към сестра си, когато колата навлезе в неравния коловоз. Ръцете й бяха прибрани в скута, но той забеляза, че кокалчетата й са побелели от напрежение. Ноктите й, които само допреди час бяха идеално оформени, сега бяха груби и нагризани, сигурен признак за стреса й. Той се пресегна и хвана ръката й; тя отвърна със силно стискане. Както винаги те нямаха нужда от думи. Поради честите отсъствия на родителите им Софи и Джош от съвсем ранна възраст бяха се научили да разчитат изцяло и единствено на самите себе си. Докато се местеха от училище в училище, от квартал в квартал, често им беше трудно да създават и поддържат приятелства, но знаеха, че каквото и да се случи, винаги ще имат до себе си другия.
От двете страни на обраслия път дърветата се издигаха високо към небето, а храсталаците под тях бяха изненадващо гъсти. Диви къпини и трънаци дращеха колата, прещип и пареща коприва, преплетени с отровен бръшлян, завършваха непроходимия плет.
— Никога не съм виждала подобно нещо — промърмори Софи. — Просто не е естествено. — А после млъкна, внезапно осъзнала какво е изрекла. Завъртя се в седалката да погледне към Фламел. — Не е естествено, нали?
Той поклати глава. Бе започнал да изглежда стар и уморен. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките на челото и покрай устата му изглеждаха по-дълбоки.
— Добре дошли в нашия свят — прошепна той.
— Нещо се движи в храстите — обяви Джош на висок глас. — Нещо голямо… ама наистина голямо. — След всичко, което бе видял и преживял днес, въображението му започваше да се развихря. — Движи се успоредно на колата.
— Докато сме на пътя, всичко ще е наред — каза спокойно Фламел.
Софи се втренчи в тъмния горски храсталак. В първия момент не видя нищо, но после осъзна, че онова, което отначало бе сметнала за сенчесто петно, всъщност е живо създание. То се движеше и светлината, проникваща през листата, шареше по козината му. Зърна плосък нос, зурла и големи, извити глиги.
— Това е свиня… глиган — поправи се тя. А после забеляза още три, движещи се от дясната страна на колата.