— И от моята страна има — каза Джош. Четири тромави животни се движеха през храстите отляво. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — А също и зад нас.
Софи, Скати и Никола се обърнаха в седалките, за да погледнат през задното стъкло към двата огромни глигана, които се бяха измъкнали от шубрака и подтичваха по пътя зад тях. Софи внезапно осъзна колко големи са съществата — бяха колкото попита. Имаха едри мускули, а глигите, стърчащи от долните им челюсти, бяха огромни — в основата си дебели колкото китката й, с върхове остри като игли.
— Не знаех, че в Америка има глигани — рече Джош, — и определено не в Мил Вали, Калифорния.
— Из цяла Америка има диви глигани и свине — отвърна разсеяно Фламел. — Били са пренесени от испанците през шестнадесети век.
Джош смени предавката, отпусна газта и остави колата да напредва пълзешком. Пътят се оказа задънен. Преградата от храсти, тръни и дървета тук го пресичаше.
— Край на пътя — обяви той, спря колата и дръпна ръчната спирачка. Огледа се. Глиганите също бяха спрели — стояха от всяка страна по четири и ги гледаха. В огледалото се виждаше, че и двата по-големи глигана също са спрели. Бяха обградени. „А сега какво — зачуди се той, — сега какво?“ Погледна към сестра си и разбра, че и тя си мисли същото. Никола Фламел се наведе между седалките и погледна преградата.
— Смятам, че е тук, за да обезкуражава вироглавците, които са стигнали до това място. А ако човек е изключително глупав, може да се изкуши да излезе от колата си.
— Но ние не сме нито вироглави, нито глупави — тросна се Скати. — Така че какво ще правим? — Тя кимна към глиганите. — Не съм виждала тази порода от векове. Приличат на галски бойни глигани и ако наистина са такива, е практически невъзможно да бъдат убити. Вероятно на всеки един, който виждаме, има поне още три в сенките, и то без да броим тези, които ги управляват.
— Тези не са галски; специално тази порода няма нужда от контрол — каза меко Фламел с лек френски акцент. — Погледни глигите им.
Софи, Джош и Скати се обърнаха да погледнат глигите на огромните създания, стоящи на пътя зад тях.
— По тях има нещо гравирано — рече Софи, примижавайки на късната следобедна светлина. — Кръгове.
— Спирали — каза Скати леко учудена. Тя погледна към Фламел. — Те са Торк Алта14, нали?
— Такива са — каза Фламел. — Глигани-превръщенци.
— Като казваш превръщенци — попита Джош, — имаш предвид нещо като върколаци ли?
Скати поклати глава нетърпеливо.
— Не, не като върколаци…
— Какво облекчение — каза Джош, — защото за секунда си помислих, че говорите за хора, които се превръщат във вълци.
— Върколаците са Торк Мадра15 — продължи Скати, сякаш не го е чула. — Те са съвсем различен клан.
Софи се втренчи в най-близкия глиган. Стори й се, че смътно различава в свинските му черти формите на човешко лице. Очите му — хладни, много яркосини и стряскащо интелигентни — срещнаха нейните.
Джош се обърна отново към волана и го стисна здраво.
— Глигани-превръщенци… естествено, че са различни от върколаците. Съвсем различен клан са — измънка той. — Колко съм глупав.
— Какво ще правим? — попита Софи.
— Ще продължим — каза Никола Фламел.
Джош посочи към преградата.
— Ами това?
— Просто карай — нареди алхимикът.
— Но… — опита се да възрази Джош.
— Имате ли ми доверие? — попита Фламел за втори път този ден.
Близнаците се спогледаха, после погледнаха отново Фламел и кимнаха едновременно.
— Тогава карай — каза той меко.
Джош включи на скорост тежкия джип и освободи ръчната спирачка. Колата запълзя напред. Предната броня докосна непреодолимата наглед преграда от храсти… и в следващия момент сякаш храстите погълнаха предницата на колата.
Джипът навлезе сред храстите и дърветата. За миг стана тъмно и мразовито и във въздуха се разнесе лек горчиво-сладък аромат като на изгоряла захар… а после пътят се появи отново, завиващ надясно.
— Как… — започна изумено Джош.
— Това беше илюзия — обясни Фламел. — Нищо повече. Пречупена светлина, отразяваща образите на дървета и храсти в завеса от водна пара, в която всяка капчица действа като огледало. И съвсем малко магия — допълни той. Посочи напред с изящен жест. — Все още сме в Северна Америка, но сега навлязохме във владението на една от най-старите и най-велики представителки на Древната раса. Тук ще сме в безопасност за известно време.
Скати издаде неприличен звук.
— О, тя е стара, няма съмнение, но за велика не съм толкова сигурна.