— Скатах, искам да се държиш прилично — каза Фламел, обръщайки се към младата на вид, но всъщност много древна жена, седяща до него.
— Аз не я харесвам. И не й вярвам.
— Трябва да загърбите старите си вражди.
— Тя се опита да ме убие, Никола — възрази Скати. — Изостави ме в Подземния свят. Отне ми векове да намеря пътя навън.
— Това е било преди малко повече от хиляда и петстотин години, ако си спомням добре митологията — напомни й Фламел.
— Имам добра памет — промърмори Скати; в този миг приличаше на нацупено детенце.
— За кого говорите? — попита Софи, а Джош натисна спирачките и закова намясто тежката кола.
— Да не би случайно да е за една висока чернокожа жена? — попита той.
Софи се обърна да погледне през напуканото предно стъкло, а Фламел и Скати се наведоха напред.
— Това е тя — навъси се Скати.
Фигурата стоеше на пътя точно пред колата. Висока и плещеста, жената изглеждаше като изсечена от солиден абаносовочерен каменен блок. Фина бяла коса покриваше главата й като плътно прилепнала шапчица, а чертите на лицето й бяха остри и ъгловати: високи скули, прав, заострен нос, остра брадичка, толкова тънки устни, че сякаш липсваха. Зениците й бяха с цвят на масло. Носеше дълга, проста на вид рокля, изработена от блестяща материя, която се полюшваше от вятър, който като че ли не докосваше нищо друго около нея. При това движение по дължината й проблясваха всички цветове на дъгата, също както в петролно петно на водната повърхност. Жената не носеше никакви украшения, макар че Софи забеляза, че всеки от късите й, равно изрязани, нокти беше боядисан в различен цвят.
— Не изглежда и ден по-стара от десет хиляди години — промърмори Скати.
— Бъди любезна — напомни й Фламел.
— Коя е тя? — попита пак Софи, гледайки втренчено жената. Макар че изглеждаше като човек, в нея имаше нещо различно, нещо от друг свят. Стоеше напълно неподвижно с надменно вирнатата глава.
— Това — каза Никола Фламел с нотка на искрено благоговение в гласа си — е Древната, известна като Хеката16. — Той произнесе името бавно: — Хе-ка-та.
— Триликата богиня — добави кисело Скати.
Глава 14
— Останете в колата — нареди Фламел, после отвори вратата и излезе навън, върху ниско окосената трева.
Скати скръсти ръце на гърдите си и впери поглед през напуканото предно стъкло.
— Мен ме устройва.
Фламел пренебрегна язвителната й забележка и тръшна вратата, преди тя да успее да каже още нещо. Пое си дълбоко дъх и се помъчи да се овладее, докато вървеше към високата елегантна жена, заобиколена от високите голи стволове на секвоите.
Храстите прошумоляха и един от огромните Торк Алта се появи точно пред алхимика — голямата му глава беше на нивото на гърдите му. Фламел спря, поклони се на създанието и го поздрави на език, който не бе пригоден за човешка уста. Изведнъж се оказа наобиколен от глигани — десет на брой, с блестящи и интелигентни очи. Твърдата червена четина по гърбовете и плешките им лъщеше на късното следобедно слънце, а от гравираните им глиги се стичаше слюнка.
Фламел се поклони на всички подред.
— Не мислех, че в Америките е останал някой от клана на Торк Алта — каза той, без да се обръща конкретно към никого, като отново премина на английски.
Хеката се усмихна, което представляваше съвсем леко помръдване на устните й.
— Ах, Никола, ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че когато ние си отидем, когато Древната раса престане да съществува, когато дори човеците изчезнат от тази земя, тогава клановете на Алта ще я завладеят наново. Помни, този свят поначало принадлежеше на клановете на превръщенците. — Хеката говореше с плътен, почти мъжки глас, с едва доловим акцент, в който се съдържаха всички съскащи звуци на гръцкия и звучни съгласни на персийския.
Никола се поклони пак.
— Разбирам, че клановете са силни в Европа — особено Торк Мадра, — и чувам, че Торк Тигар17 отново са се заселили в Индия, а два нови клана Торк Лион18 в Африка. Всичко това благодарение на теб.
Хеката се усмихна. Зъбите й бяха малки и подредени.
— Клановете още ме почитат като богиня. Правя каквото мога за тях. — Невидимият, недоловим вятър отново раздвижи робата около тялото й, при което по нея пробягаха зелени и златисти вълни. — Но се съмнявам, че си изминал целия този път, за да си говорим за чедата ми.
— Не. — Фламел хвърли поглед назад към очукания и надраскан джип. Джош и Софи се взираха напрегнато в него, с ококорени от почуда очи, докато Скатах едва се виждаше на задната седалка. Тя беше затворила очи и се преструваше, че спи. Фламел знаеше, че Девата-воин няма нужда от сън. — Искам да ти благодаря за Призрачния вятър, който ни прати.