— И защо не е бил унищожен? — попита Никола.
— Защото Авраам притежаваше дарбата на Прозрението. Можеше да види криволичещите нишки на времето и предрече, че ще дойде ден, когато Сборника и всичкото знание в него ще бъдат нужни.
Скати се отдалечи от джипа и приближи Фламел. Все още държеше лъка до тялото си и забеляза как маслените очи на Хеката я следят внимателно.
— Книгата на Мага винаги е била пазена — обясни Скатах на Фламел. — Някои от пазителите историята помни като най-великите герои от митовете, докато други са по-малко известни като теб, а неколцина са останали напълно анонимни.
— А щом аз — един човек — съм бил избран да се грижа за този безценен Сборник, тъй като вашата раса не може дори да го погледне, тогава е очевидно, че друг човек трябва да е бил избран да го отнеме от мен — заключи Фламел. — Дий.
Хеката кимна.
— Доктор Джон Дий е опасен враг.
Фламел също кимна. Усещаше допира на хладните сухи страници до кожата си под тениската. Макар че бе съхранявал Сборника в продължение на повече от половин хилядолетие, едва бе докоснал повърхността на неговите тайни. Все още не знаеше кога е създадена. Но често се убеждаваше, че е много по-стара, отколкото някога е подозирал. Когато Книгата попадна за първи път у него през четиринайсети век, той смяташе, че е на петстотин години. По-късно, когато започна проучванията си, реши, че може би е на осемстотин години, после — на хиляда, после — на две хиляди. Преди век, в светлината на новите открития, направени в египетските гробници, той промени мнението си за възрастта на Книгата на пет хиляди години. А сега пред него стоеше Хеката, която бе на десет хиляди години и дори повече, и казваше, че е присъствала, когато загадъчният Авраам Мага я е сътворил. Но щом Древната раса — боговете от митовете и легендите — не можеха да използват Книгата, нито дори да я поглеждат, тогава какво беше Авраам, нейният създател? От Древната раса ли беше, човек ли, или нещо друго, представител на някоя от множеството други митични раси, бродили по земята…
— Защо си тук? — попита Хеката. — Разбрах, че Сборника е откраднат, веднага щом се отдели от теб, но не мога да ти помогна да си го върнеш.
— Дошъл съм при теб по друга причина — продължи Фламел, като се отдалечи от колата и понижи глас, принуждавайки Хеката да се приведе към него, за да го чуе. — Когато Дий ме нападна, открадна книгата и отвлече Пери, двама човеци ни се притекоха на помощ. Един младеж и сестра му. — Той направи пауза и после добави: — Близнаци.
— Близнаци ли? — повтори тя с глас също толкова равен и безизразен като лицето й.
— Близнаци. Погледни ги и ми кажи какво виждаш.
Очите на Хеката се стрелнаха към колата.
— Момче и момиче, облечени в тениски и дънкови дрехи, каквато е мърлявата мода на сегашната епоха. Това е всичко, което виждам.
— Вгледай се по-внимателно — подкани я отново Фламел и добави: — И си спомни пророчеството.
— Знам пророчеството. Не си позволявай да ми припомняш собствената ми история! — Очите на Хеката лумнаха в различен цвят, после притъмняха и станаха застрашителни. — Човеци ли? Невъзможно. — Тя мина покрай Фламел и се взря във вътрешността на колата, първо към Софи, а после и към Джош.
Близнаците едновременно забелязаха, че зениците на очите й са дълги и тесни като на котка, и че зад тънката линия на устните й зъбите са заострени като малки иглички.
— Сребро и злато — прошепна рязко Хеката, хвърляйки поглед към алхимика. Акцентът й се бе усилил, а малкият й заострен език се стрелкаше по тънките й устни. После се обърна отново към близнаците. — Излезте от колата.
Те погледнаха към Фламел и когато той кимна, и двамата се измъкнаха навън. Софи заобиколи колата, за да застане до брат си.
Хеката протегна ръка първо към Софи, която се поколеба за миг, преди да протегне своята. Богинята хвана лявата й длан и я обърна, после посегна за ръката на Джош. Той я постави в нейната без колебание, с престорено равнодушие, сякаш всеки ден му се случваше да подава ръка на десет хиляди годишна богиня. Усети, че кожата й е изненадващо груба и грапава.
Хеката изрече една-единствена дума на език, по-древен от най-ранната човешка цивилизация.
— Портокали — прошепна Джош, внезапно усетил мириса, а после и вкуса на този плод.
— Не, сладолед е — възрази Софи, — прясно направен ванилов сладолед. — Тя се обърна да погледне към брат си и видя, че той се взира учудено в нея.
Около Софи се бе появило сребристо сияние. Като тънка обвивка току над повърхността на тялото й, която ту се появяваше, ту изчезваше. Когато тя премигна, очите й се превърнаха в гладки огледала.