— Териантропи — поясни замислено Софи.
Скати я погледна неразбиращо.
— Това са фигури, създадени чрез смесване на животински и човешки образи — обясни Джош. — Казах ти, че родителите ни са археолози — добави той. После хвърли бърз поглед към червенокосата жена и внезапно попита: — Ти пиеш ли кръв?
— Джош! — прошепна Софи.
— Не, не пия кръв — каза тихо Скатах. — Не пия и никога не съм пила…
— Но вампирите…
Скатах скочи и с две крачки се озова точно пред Джош. Не беше висока колкото него, но в този миг изглеждаше огромна.
— Има много видове вампири, много кланове, също както при превръщенците. Някои от моята раса са кръвопийци, вярно е.
— Но ти не си — побърза да заключи Софи, преди брат й да успее да зададе още някой неудобен въпрос.
— Не, моят клан не сме. Моят клан… ами, ние се храним… по различен начин — рече Скати с усмивка. — А и рядко имаме нужда от храна — добави тя. После се обърна и се отдалечи. — Всичко, на което са ви учили, всички митове и легенди на вашия свят, съдържат в себе си зрънце истина. Днес видяхте някои чудеса. В идните дни ще видите още.
— Какво имаш предвид, като казваш идните дни? — прекъсна я Джош разтревожен. — Ние си отиваме вкъщи, нали? — Но още преди да довърши въпроса, знаеше отговора.
— Все някога, да — рече Девата-воин, — но не днес и определено не утре.
Софи хвана брат си за ръката, секвайки въпроса, който той се готвеше да зададе.
— Та какво казваше за митовете и легендите? — попита тя.
Някъде в къщата отекна високият и чист звън на камбанка. Звукът отекваше дълго в неподвижния въздух.
Скатах не му обърна внимание.
— Искам да запомните, че всичко, което знаете или си мислите, че знаете за митовете и легендите, не е непременно грешно, нито пък е напълно вярно. В сърцевината на всяка легенда се крие зрънце истина. Подозирам, че голяма част от познанията ви идват от киното и телевизията. Зина и Дракула имат да отговарят за много неща. Не всички минотаври са зли, горгоната Медуза не е превръщала всекиго в камък, не всички вампири са кръвопийци, а клановете на превръщенците са горда и стара раса.
Джош опита да се изсмее; все още беше потресен от разкритието, че Скатах е вампир.
— Още малко и ще започнеш да ни убеждаваш, че съществуват призраци.
Изражението на Скатах остана сериозно.
— Джош, ти си навлязъл в Царството на сенките, светът на призраците. Искам отсега нататък и двамата да се доверявате на инстинктите си: забравете онова, което знаете или си мислите, че знаете за съществата и расите, които ще срещнете. Следвайте сърцето си. Не вярвайте на никого. Освен един на друг — добави тя.
— Обаче можем да се доверим на теб и Никола, нали? — каза Софи.
Камбанката отново иззвъня.
— Не вярвайте на никого — повтори Скатах и близнаците осъзнаха, че тя не отговаря на въпроса им. Девата-воин се обърна към вратата. — Мисля, че това е сигналът за вечеря.
— Можем ли да ядем храната? — попита Джош.
— Зависи — отговори Скати.
— От какво? — попита той разтревожено.
— От това каква е, разбира се. Аз самата не ям от месото.
— Защо? — попита Софи, съмнявайки се, че и те ще трябва да избягват месото на някое древно създание.
— Вегетарианка съм — отвърна Скати.
Глава 16
Пернел Фламел седеше в ъгъла на малка стаичка без прозорци. Беше присвила колене към гърдите си и обхванала краката си с ръце. Брадичката й бе опряна на коленете. Чуваше гласове — гневни, ожесточени гласове.
Пери се съсредоточи върху тези гласове. Остави аурата си да се разгърне малко, докато шепнеше дребно заклинание, което бе научила от един инуитски21 шаман. Шаманът го използваше, за да чува рибата, която се движи под арктическия лед, и мечките, които стъпват по снега на далечните ледени полета. Тази простичка магия действаше чрез изключване на всички други сетива и концентриране изцяло върху слуха. Постепенно цветовете около Пери помръкнаха, обгърна я тъмнина и тя ослепя напълно. После загуби обонянието си и усети пръстите на ръцете и краката си да изтръпват, докато чувството й за осезание отслабваше и изчезна напълно. Знаеше, че ако в устата й имаше нещо, вече не би могла да усети вкуса му. Остана само слухът й, но той беше усилен и свръхчувствителен. Чуваше как буболечките пълзят по стените зад нея, как една мишка гризе дърво някъде горе, разбра, че колония термити си прояждат път някъде през подовите дъски. Чу също така два гласа, високи и тънки, сякаш уловени със зле настроено радио, които идваха от голямо разстояние. Пери нададе ухо към звука. Чу свистенето на вятъра, плющенето на дрехи, острия писък на птици. Гласовете идваха от покрива на сградата. Те се усилиха, забълбукаха и заклокочиха, а после внезапно се изясниха: принадлежаха на Дий и на Мориган. Пери ясно долавяше страха в гласа на сивокосия мъж и яростта в пронизителните крясъци на Богинята-врана.