И какво щеше да стане с Никола, Скатах и близнаците?
Пернел усети, че очите й се пълнят със сълзи, но премигна, за да ги спре. Никола щеше да навърши шестстотин седемдесет и седем години на двайсет и осми септември, след три месеца. Беше способен да се грижи сам за себе си, макар че уменията му в приложните магии бяха силно ограничени и понякога беше ужасно разсеян. Съвсем наскоро, миналото лято, беше забравил английския и се беше върнал към родния си архаичен френски. На Пернел й отне повече от месец, за да го приучи отново да говори английски. Преди това пък имаше период, когато подписваше чековете си с гръцки и арамейски букви. Пернел се усмихна, когато си спомни за това. Той говореше добре шестнайсет езика и лошо — още десет. Можеше да чете и пише на двайсет и два от тях, макар че сега едва ли щеше да му се наложи да упражнява своето линеарно писмо Б23, клиновидното писмо24 или йероглифите.
Пери се зачуди какво ли прави той сега. Щеше да я търси, разбира се, но освен това трябваше да опази близнаците и страниците, които Джош бе откъснал от Сборника. Тя трябваше да го извести, че е добре, и да го предупреди за опасността, в която се намират.
Една от дарбите, която младата жена, известна като Пернел Деламер, бе открила в най-ранна възраст у себе си, бе способността да говори с призраците на мъртвите. Чак когато навърши седем, осъзна, че не всички могат да виждат трептящите черно-бели образи, които тя срещаше ежедневно. Вечерта на седмия й рожден ден нейната любима баба умря. Пернел наблюдаваше как вдигнаха съсухреното й тяло от леглото, където старицата бе прекарала последните десет години от живота си, и го положиха в ковчега. Малкото момиченце последва погребалната процесия през малкото градче Кемпер до гробището над морето. Видя как спускат малкия ковчег от груби дъски в земята, а после се върна у дома.
А там баба й седеше в леглото и в очите й проблясваше онази нейна дяволитост. Единствената разлика беше, че Пернел вече не можеше да я вижда ясно. В образа на старицата нямаше цвят — бе в черно-бяло и постоянно трептеше, като ту се замъгляваше, ту се избистряше.
В този миг Пернел осъзна, че може да вижда призраци. А когато баба й се обърна към нея и се усмихна, разбра, че и те могат да я виждат.
Сега, седнала в малката килия без прозорци, Пернел изпъна крака пред себе си и опря длани в студения бетонен под. С годините си беше изработила редица защити, за да се предпазва от натрапничеството на мъртвите. Едно от нещата, които отрано бе разбрала за тях, беше, че те — особено отдавнашните мъртви — са извънредно груби и се пръкват в най-неудобните и неподходящи моменти. Мъртвите обичаха най-вече бани — това беше идеалното място за тях: тихо и мирно, с много отразяващи повърхности. Пернел си спомняше как веднъж, докато си миеше зъбите, в огледалото пред нея се появи призракът на един американски президент. Тя едва не глътна четката.
Пернел бързо разбра, че призраците не могат да виждат определени цветове — синьо, зелено и някои нюанси на жълтото, — затова умишлено бе подсилила тези цветове в своята аура, грижливо създавайки щит, който я правеше невидима в едно определено царство на сенките, където се събираха призраците на мъртвите.
Пернел отвори широко очи и се съсредоточи върху аурата си. Естественият й цвят бе леденобяло, което действаше като маяк за мъртвите и ги привличаше към нея. Тя бе наложила върху него като слоеве боя яркосиньо, изумрудено зелено и светложълто. Сега Пернел премахна един по един цветовете на защитата си — първо жълтия, после зеления, а накрая синия.
Призраците не закъсняха — появиха се, привлечени от леденобялата й аура като пеперуди от пламък. Изникнаха с трептене около нея: мъже, жени и деца, носещи дрехи от различни столетия. Пернел плъзна зелените си очи по блещукащите образи, без да е съвсем сигурна какво търси. Отхвърли жените и момичетата в широки надиплени поли от осемнайсети век и мъжете с ботуши и пистолетни кобури от деветнайсети и се съсредоточи върху призраците, носещи дрехи от двайсети век. Най-накрая избра един възрастен мъж, който носеше съвременна униформа на пазач. Внимателно отклони останалите сенки встрани и повика фигурата да се приближи.
Пернел знаеше, че хората — особено в изтънчените съвременни общества — се боят от призраци. Но тя бе наясно, че няма причина да се страхува от тях — един призрак представляваше просто остатък от аурата на някой човек, привързан към определено място.
— Мога ли да ви помогна, госпожо? — Гласът на сянката беше силен, с лек източен акцент — бостънски, може би. Призракът стоеше изопнат като стар войник. Изглеждаше на шейсет, макар че можеше да е и по-стар.