— Можеш ли да ми кажеш къде се намирам? — попита Пернел.
— В подземието на централата на корпорация „Енох Ентърпрайзис“, на запад от Телеграфния хълм. Кулата „Койт“25 е почти над нас.
— Изглеждаш много сигурен.
— Би трябвало. Работих тук в продължение на трийсет години. Разбира се, тук невинаги се е помещавала „Енох Ентърпрайзис“. Но такива места винаги се нуждаят от охрана. Никой не е прониквал вътре по време на моята смяна — уведоми я той.
— Това е постижение, с което трябва да се гордеете, господин…
— И още как. — Призракът направи пауза и образът му затрептя бясно. — Милър. Така се казвам. Джеферсън Милър. Отдавна никой не ме е питал за името ми. Как мога да ви помогна? — попита той.
— Е, ти вече ми помогна много. Поне узнах, че все още съм в Сан Франциско.
Призракът продължи да стои пред нея.
— Очаквахте да не сте тук ли?
— Мисля, че по-рано може да съм спала; страхувах се, че са ме извели от града — обясни тя.
— Държат ви против вашата воля ли, госпожо?
— Да.
Джеферсън Милър се понесе плавно към нея.
— Е, това съвсем не е редно. — Настъпи дълга пауза, по време на която образът му премигваше. — Но се боя, че не мога да ви помогна. Виждате ли, аз съм призрак.
Пернел кимна.
— Знам. — Тя се усмихна. — Просто не бях сигурна дали самият ти го знаеш. — Една от причините, поради които призраците често оставаха на определени места, беше, че просто не знаят, че са мъртви.
Старият пазач се изсмя хрипливо.
— Опитах да се махна оттук… но нещо все ме теглеше назад. Може би съм прекарал прекалено дълго време на това място, докато бях жив.
Пернел кимна отново.
— Аз мога да ти помогна да се махнеш, ако искаш. Мога да ти направя тази услуга.
Джеферсън Милър кимна.
— Много би ми се искало. Жена ми Етел почина десет години преди мен. Понякога ми се струва, че чувам гласът й да ме зове от царството на сенките.
Пернел кимна.
— Тя се опитва да те повика у дома. Аз мога да ти помогна да се освободиш от властта на това място.
— Мога ли по някакъв начин да ви се отплатя за услугата?
Пернел се усмихна.
— Ами, има едно нещо… Вероятно би могъл да предадеш съобщение на съпруга ми.
Глава 17
Софи и Джош последваха Скатах, която ги поведе през къщата на Хеката. Навсякъде имаше предмети, които им напомняха, че се намират в дърво: всичко — подове, стени и тавани — беше от дърво, а на места по стените имаше пъпки и покарали зелени листенца, сякаш дървото още растеше.
С ръка на рамото на брат си, Софи се озърташе наоколо. Къщата, изглежда, се състоеше от редица кръгли стаи, които почти неусетно преминаваха една в друга. Тя надничаше вътре, докато с Джош минаваха покрай тях; почти всички бяха празни и в повечето имаше високи дървета с червена кора, израснали от пода. В една стая, намираща се по-встрани и много по-голяма от останалите, имаше овално езеро. Поразително едри бели водни лилии растяха по средата на езерото и му придаваха вид на голямо немигащо око. Друга стая бе изпълнена с дървени камбанки, висящи от клоните на червеното дърво в нея. Всички те бяха с различни размери и форма, върху някои имаше гравирани символи, а други бяха без украса. Висяха неподвижни и неми, но когато Софи надзърна в стаята, започнаха бавно и мелодично да потракват. Звукът им напомняше далечен шепот. Софи стисна рамото на Джош, опитвайки се да привлече вниманието му, но той продължи да гледа право напред, сбърчил съсредоточено чело.
— Къде са другите? — попита накрая Джош.
— Тук живее само Хеката — рече Скатах. — Представителите на Древната раса са склонни към усамотение.
— А много от тях ли са още живи? — запита се на глас Софи.
Скатах спря пред една отворена врата и погледна през рамо.
— Повече, отколкото предполагаш. Болшинството не искат да имат нищо общо с човеците и рядко излизат от собствените си царства на сенките. Други, като Тъмните древни, се опитват да върнат света към стария порядък, използвайки хора като Дий.
— Ами ти? — попита Джош. — Ти искаш ли да се върне старото време?
— Аз никога не съм го смятала за чак толкова хубаво — рече Скатах, а после добави: — Особено за човеците.
Откриха Никола Фламел навън. Седеше върху висока дървена платформа, закрепена на един клон от дървото. Клонът растеше хоризонтално и беше с диаметър поне три метра. Постепенно се извиваше надолу, за да стигне до земята близо до едно езеро с формата на полумесец. Докато вървеше по клона, Софи погледна надолу и се стресна, забеляза, че измежду зелените водорасли в езерото нагоре към тях се взират мънички, почти човешки личица с ококорени очички и зейнали устица. Върху платформата имаше пет стола с високи облегалки, наредени около кръгла маса, на която бяха поставени прелестни ръчно издълбани дървени паници и изящни дървени чаши и бокали. Топъл нарязан хляб и дебели резени твърдо сирене бяха подредени върху покривката, а в средата на масата имаше две големи купи с плодове — ябълки, портокали и огромни череши. Алхимикът внимателно белеше кората на една изумруденозелена ябълка с помощта на остро триъгълно парче черен камък, което приличаше на връх на стрела. Софи забеляза, че е подредил зелените обелки във фигури, които наподобяват букви.