— Те ще ви придружат, когато си тръгвате оттук — каза внезапно старицата и гласът й бе изненадващо силен за такова крехко на вид тяло.
Фламел се поклони.
— Присъствието им ще е чест за нас.
— Няма нужда — тросна се старицата. — Те няма да дойдат с вас само за да ви защитават, а също и за да се убедят, че наистина ще напуснете моето царство. — Тя постави дългопръстите си ръце върху масата и Софи забеляза, че всеки от ноктите й е изрисуван с различен цвят. Странно, но шарките бяха същите като онези, които бе забелязала върху ноктите на Хеката по-рано. — Не можете да останете тук — обяви рязко жената. — Трябва да си вървите.
Близнаците се спогледаха: защо се държеше толкова грубо?
Скатах отвори уста да заговори, но Фламел се пресегна и стисна ръката й.
— Това беше и нашето намерение — рече той спокойно. Лъчите на късното следобедно слънце, промъкващи се сред дърветата, шареха лицето му и превръщаха бледите му очи в огледала. — Когато Дий нападна моята книжарница и отмъкна Сборника, осъзнах, че няма къде другаде да отида.
— Трябваше да заминеш на юг — отвърна старицата. Роклята й сега беше почти черна и червените нишки още повече изглеждаха като вени. — Там щяха да те приемат по-охотно. Искам да си тръгнете.
— Когато заподозрях, че пророчеството започва да се сбъдва, разбрах, че трябва да дойда при теб — продължи Фламел, сякаш не я беше чул.
Близнаците, които следяха внимателно разговора, забелязаха как за миг погледът му се стрелна към тях.
Старицата обърна глава и изгледа близнаците с очите си с цвят на масло. По сбръчканото й лице плъзна невесела усмивка, която разкри малките й жълти зъби.
— Мислих за това; убедена съм, че пророчеството не се отнася за човеци — още повече пък за човешки деца — добави тя със съскане.
Презрението в гласа на жената накара Софи да се намеси.
— Иска ми се да не говорите за нас, сякаш не сме тук — каза тя.
— Освен това — обади се Джош — дъщеря ви щеше да ни помогне. Защо не изчакаме да видим какво ще каже тя.
Възрастната жена премигна срещу него и тънките й почти невидими вежди се повдигнаха в безмълвен въпрос.
— Дъщеря ми ли?
Софи видя как очите на Скатах се разширяват от изненада или като предупреждение, но Джош продължи.
— Да, жената, която срещнахме днес следобед. Онази, по-младата жена — вашата дъщеря? Или може би ви е внучка? Тя щеше да ни помогне.
— Нямам нито дъщеря, нито внучка! — По роклята на старицата заиграха дълги ивици черно и червено. Устните й се разтеглиха, оголвайки зъбите, и тя излая няколко неразбираеми думи. Ръцете й се свиха като нокти на граблива птица и въздухът изведнъж се изпълни с цитрусовия аромат на лимон. Десетки мънички въртящи се топчета зелена светлина се сбраха в дланите й.
Тогава Скатах заби една кама по средата на масата. Дървото се разцепи с гръмотевичен трясък, във въздуха полетяха трески, а купите с храна се разбиха на земята. Старицата се дръпна назад, а зелената светлина закапа от пръстите под формата на течност и се стече със съскане и цвъртене по клона, преди да попие в дървото.
Четиримата Торк Алта моментално се озоваха зад нея, със закривени мечове в ръце, а други три създания в глиганския си облик изскочиха от шубраците и се втурнаха нагоре по клона, за да заемат позиция зад Фламел и Скати.
Близнаците замръзнаха от ужас, недоумяващи какво се беше случило току-що. Никола Фламел изобщо не бе помръднал, продължаваше да си реже и яде ябълката. Скатах спокойно прибра камата си и скръсти ръце. После заговори бързо на старицата. Софи и Джош виждаха как устните й се движат, но чуваха само тихичко бръмчене като на комар.
Старицата не отговори. С лице като безизразна маска, тя стана и рязко се отдалечи, следвана от своите стражи Торк Алта. Този път нито Фламел, нито Скатах се изправиха.
В дългата тишина, която последва, Скатах се наведе да събере от земята някои от изпопадалите плодове и зеленчуци, поизбърса ги и ги сложи в единствената дървена купа, която бе останала здрава. Започна да яде.
Джош отвори уста да зададе същия въпрос, чийто отговор и Софи искаше да знае, но тя се пресегна под масата и стисна ръката му, за да мълчи. Разбираше, че току-що се бе случило нещо страшно опасно и че Джош навярно имаше вина за това.
— Мисля, че мина добре, а ти? — попита накрая Скатах.
Фламел довърши ябълката и избърса ръба на черния камък в едно листо.
— Зависи какъв смисъл влагаш в думата добре — рече той.
Скатах захапа един суров морков.
— Още сме живи и още сме в Царството на сенките — каза тя. — Можеше и по-зле да е. Слънцето залязва. Нашата домакиня трябва да спи, а на сутринта ще е съвсем друга. Вероятно дори няма да си спомня какво се е случило тази вечер.