Джош пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и застана до един отворен прозорец. Гъстият листак стигаше почти до перваза и макар че на прозореца нямаше стъкло, нито една от безбройните буболечки, които летяха във вечерния въздух, не влизаше в стаята. Той се отдръпна, когато една яркосиня змия, дебела колкото китката му, се подаде измежду листата и от устата й се стрелна език, дълъг поне двайсет сантиметра. После змията изчезна и се появи облак малки жужащи светлинки, които се носеха стремително сред дърветата. Те профучаха покрай прозореца и Джош би се заклел, че целият рояк се състоеше от около дузина мънички крилати жени, не по-големи от показалеца му. Светлината се излъчваше от телцата им. Той облиза пресъхналите си устни.
— Добре, да предположим, че това е истинско… всичко — магията, древните раси — и това ме връща към първоначалната ми мисъл: трябва да се махаме оттук.
Софи се приближи до прозореца, застана зад брат си и постави ръка на рамото му. Беше по-голяма от него с двайсет и осем секунди — по-малко от половин минута, както винаги й напомняше Джош, — но тъй като майка им и баща им толкова често отсъстваха, тя бе поела ролята на по-голяма сестра. Макар че той вече беше цели пет сантиметра по-висок от нея, Софи винаги щеше да го смята за своето малко братче.
— Съгласна съм — каза тя уморено. — Трябва да опитаме да се измъкнем.
Нещо в гласа й накара Джош да я погледне.
— Ти не вярваш, че ще се измъкнем — каза той с равен глас.
— Да опитаме — рече тя, без да му отговори. — Но съм сигурна, че ще тръгнат след нас.
— Фламел каза, че Дий ще е в състояние да ни проследи. Сигурен съм, че Фламел — или Скатах — също могат да го направят.
— Фламел няма причина да ни следи — напомни му Софи.
— Но Дий има — отвърна Джош. — Какво ще стане, ако се приберем у дома и Дий и хората му ни последват там? — мислеше той на глас.
Софи сбърчи вежди.
— Мислех за това. Фламел каза, че ние ще можем да виждаме магическата аура, която обкръжава хората.
Джош кимна.
— Хеката не е пробудила магическите ни сили. — Тя сбърчи вежди отново, мъчейки се да си спомни точно какво бе казал Никола Фламел. — Фламел каза, че миришем на дива магия.
Джош подуши въздуха.
— Аз не усещам нищо. Никакви плодове, портокали или ванилов сладолед. Може би няма да можем да долавяме миризмите, преди това да стане.
— Ако успеем да се върнем вкъщи, можем да заминем за Юта, при мама и татко. Бихме могли да останем с тях до края на лятото, докато всичко това отмине.
— Идеята не е лоша — съгласи се Джош. — Никой няма да ни намери в пустинята. А в момента горещата, скучна, пясъчна пустиня ми звучи наистина примамливо.
Софи погледна към вратата.
— Има само един проблем. Това място е истински лабиринт. Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до колата?
— Струва ми се, че да. — Той кимна. — Всъщност сигурен съм.
— Да вървим тогава. — Тя провери дали безполезният сега мобилен телефон е в джоба й. — Да вземем багажа ти.
Пред вратата на стаята на Софи близнаците спряха и огледаха коридора. Той беше пуст и тънеше в пълен мрак, с изключение на местата, където дълги кристали с неправилна форма излъчваха млечнобяла светлина.
Някъде в далечината отекна звук, който приличаше на смях или писък. Те се втурнаха през коридора към стаята на Джош, а меките им гуменки не предизвикваха никакъв шум при допира си до пода.
— Как изобщо попаднахме в тази бъркотия? — запита се на глас Джош.
— Предполагам, че просто сме били в грешното време на грешното място — рече Софи. Тя беше останала на вратата, за да наблюдава коридора. Но още докато изричаше това, осъзна, че има нещо повече. Тук ставаше и нещо, свързано с пророчеството, за което говореше Фламел, нещо, касаещо тях. Самата идея за това я ужаси.
Близнаците се измъкнаха в коридора и тръгнаха през овалните стаи, без да бързат, като оглеждаха всяка от тях, преди да влязат. Постоянно спираха и се вслушваха в откъслечните разговори на езици, които приличаха на човешки, или в музиката, изпълнявана на неизвестни инструменти, която се носеше по коридора. Веднъж писклив изблик на маниакален смях ги накара да се шмугнат в най-близката стая. Той като че ли се приближаваше към тях, а после изчезна. Когато се измъкнаха предпазливо от стаята, близнаците забелязаха, че всички светещи кристали в коридора са потъмнели до кървавочервено.
— Радвам се, че не видяхме какво мина — рече треперливо Джош.
Софи въздъхна в отговор. Брат й водеше; тя го следваше на две крачки зад него с ръка на рамото му.