— Знаеш ли накъде отиваме? — прошепна Софи, приближавайки уста до ухото му. Всички стаи й изглеждаха еднакви.
— Когато влязохме в къщата, забелязах, че стените и подът са тъмни, но докато вървяхме навътре по коридора, цветът изсветляваше. Тогава осъзнах, че минаваме през различен вид дървесина, също като кръговете на един пън. Просто трябва да следваме коридора, който води към тъмното дърво.
— Умно — каза Софи впечатлена.
Джош я погледна през рамо и се ухили.
— Казвах ти, че онези игри не са загуба на време. Единственият начин да не се загубиш в игрите с лабиринти е да си отваряш очите за издайнически детайли като шарките на пода и тавана и да помниш откъде минаваш, за да можеш да се върнеш, ако се наложи. — Той излезе в един коридор. — И ако съм прав, главният вход трябва да е… там! — завърши той триумфално.
Близнаците се втурнаха през голямото открито пространство пред гигантското дърво-дом и стигнаха до пътечката между дърветата, която водеше назад към колата. Макар че нощта вече бе паднала, нямаха проблеми със зрението. Ярката луна висеше ниско в небето и то бе изпълнено с необикновено много блестящи звезди, които заедно с лъкатушната ивица сребрист прах високо на небосвода придаваха на нощта странно сивкаво сияние. Само сенките оставаха непрогледно тъмни.
Макар че не беше студено, Софи потрепери: усещаше нещо нередно в нощта. Джош съблече своя суичър с качулка и я наметна върху раменете на сестра си.
— Звездите са различни — прошепна тя. — Толкова са ярки. — Погледна нагоре към небето, опитвайки се да го види през клоните на Игдразил. — Не мога да видя Голямата мечка, а и Полярната звезда липсва.
— Освен това снощи нямаше луна — рече Джош, като кимна натам, където пълната луна се издигаше огромна и жълто-бяла над върховете на дърветата. — Поне в нашия свят нямаше — добави той сериозно.
Софи се загледа в луната. В нея имаше нещо… нещо нередно. Тя се опита да различи познатите кратери и усети как стомахът й се сви от внезапна мисъл. Ръката й трепереше, когато я вдигна, за да посочи.
— Това не е нашата луна!
Джош също се вгледа, примижавайки срещу светлината. После разбра какво има предвид сестра му.
— Повърхността е… различна. По-гладка — каза той тихо. — Къде са кратерите? Не мога да видя Кеплер, Коперник или дори Тихо.
— Джош — каза бързо Софи, — мисля, че виждаме нощното небе, отпреди хиляди години, може би стотици хиляди. — Тя погледна нагоре. Джош се сепна, когато забеляза, че лунната светлина придаваше на лицето й вид на скелет, и смутен, бързо извърна поглед. Винаги бе бил близък със сестра си, но последните няколко часа му бяха напомнили колко важна е тя за него.
— Скатах не каза ли, че Хеката е създала това царство на сенките? — попита Джош. — Обзалагам се, че го е моделирала по подобие на света, който помни.
— Значи това е нощното небе и луната, каквито са били преди хиляди години — рече благоговейно Софи. Прииска й се да си носеше дигиталния фотоапарат, за да запечата необикновения образ на гладката луна.
Близнаците още гледаха към небето, когато една сянка прелетя пред луната — би могло да е птица… само че размахът на крилете беше твърде голям, а и никоя птица нямаше змиевидна шия и опашка.
Джош сграбчи ръката на сестра си и я задърпа към колата.
— Наистина започвам да намразвам това място — промърмори той.
Джипът си стоеше там, където го бяха оставили, паркиран на пътеката. Луната осветяваше натрошеното предно стъкло, върху което тъмнееха назъбените петна на дупките. Сиянието открояваше ясно и белезите по корпуса на колата — драскотините и браздите. Покривът беше осеян със стотици мънички дупчици, където птиците бяха накълвали метала, задната чистачка висеше на парче гума, а страничните огледала изобщо липсваха.
При гледката на джипа, близнаците най-сетне започнаха да осъзнават истински птичата атака. Софи прокара пръст по драскотините на единия прозорец. Тези няколко милиметра стъкло бяха единствената защита за плътта й от птичите нокти.
— Да тръгваме — подкани я Джош, като отвори вратата и се настани на шофьорското място. Ключовете си стояха, където ги беше оставил.
— Малко ми е съвестно, че бягаме от Фламел и Скати, без да им кажем нищо — рече Софи, докато отваряше вратата и се качваше. Но реши, че безсмъртният алхимик и Девата — воин ще се оправят по-добре без тях. Те бяха способни да се защитят; последното, което им трябваше, бяха двама тийнейджъри.
— Ако ги срещнем отново, ще им се извиним — каза Джош. Тайно си мислеше, че ще е доволен никога повече да не зърва когото и да било от тях. В компютърните игри всичко беше лесно. Ако те убият, просто започваш отначало. В това царство обаче нямаше втора възможност и имаше далеч повече начини да умреш.