Светослав Минков
Алхимия на любовта
На мен, знаете, и досега още не ми е ясно защо светът е устроен така, че опашката на прасето например е завита на колелце, а пък опашката на лисицата си виси спокойно надолу и дори се влачи по земята. Не ми е ясно така също защо зъбите на негрите са бели като нашите, когато кожата им е черна като катран. Не ми е ясно, най-сетне, защо хората, които се обясняват един другиму в любов и са, тъй да се каже, съвсем ефирни в чувствата си, изпадат обикновено в такива едни делириумни състояния на душите, че решават да се оженят и да се превърнат, с извинение, в хайвани.
— Хей, приятелю, я си затваряй устата! Тая работа не е тъй проста, както си я мислиш!
Зная, бе братя, много добре ми е известно, че има неща неизбежни, чел съм нещичко и за кармата, години наред съм си блъскал главата над въпроса за семейното щастие, ала все пак едно ми се вижда необяснимо: как тъй човекът, койго до вчера е носил на любимата си букети от рози и е декламирал в коленете й разни там брилянтни поеми за луната, изведнъж започва да й носи спанак или вързана за показалеца си салата, да й подхвърля миризливия си чорап за кърпене и дори да я ругае, задето е счупила иглата на примуса?
— Е, туй вече минава всяка граница на приличието! Какъв е тоя бруталитет в изразните средства?
Защо, бе братя, защо се възмущавате от откровеността на автора, а не се възмущавате от спанака, от миризливия чорап и от примуса? Или ще речете: такива думи в литературата не се приказват. Моля, чакайте да се разберем. Че литературата да не е нещо седефено, да не е нещо като баклава или кадаиф? Ще си хапнеш, значи, едно парченце, ще ти стане сладко, после ще пиеш чаша вода и ще заспиш, така ли? Вярно е, има и такава литература, но тя е за библиофилите. Вие, живите любознателни люде, които клюкарствувате на всяка крачка и говорите на закрито всевъзможни мръсотии, ще продавате другиму тая ваша парадна естетика, а сега ще мълчите и ще слушате. Житейските въпроси трябва да се разглеждат малко медицински, сиреч — без срам и без стеснение. Няма какво да се лъжем и да играем кегелбан с благоприличието.
И тъй, имало едно време…
Не, така започват приказките. Чисто и просто, ще кажем:
Отначало уж всичко върви като по мед и масло. Струва ти се, че и задгробният живот няма да ти стигне, за да се обясниш в любов на тая, която обичаш и която сънуваш и денем с отворени очи. Шушукате си, знаете, със скъпата половинка най-нежни излияния, филтрирани през тройно копринено сито, гледате се с някакво божествено умиление и чувствувате, че не можете да живеете нито миг един без друг. На всичко сте съгласни, от всичко сте доволни. Няма никакви противоречия помежду ви, нито пък в характерите ви се забелязват каквито и да било различия. Като ви гледа човек, просто му се иска да подскочи от възторг. Радва ви се като на новоизлюпени пиленца. Ама и вие сте такива едни чистички, пухкавички, добрички — втора двойка като вас едва ли има на света. Брей, дявол да го вземе, разсъждава си страничният наблюдател, славно нещо било това любовта!
— На Нептун живеят хора! — ще каже назидателно единият от двамата.
— Живеят, разбира се! — ще се съгласи веднага другият. Или:
— Аз не обичам варени яйца!
— И аз също!
Или:
— На левия ми крак е излязъл мазол?
— И на мен също!
И в огледалната вода на това ненарушимо съгласие и единомислие цъфти и се смее бялата лилия на възвишените чувства. Ръкомахате вие и се кълнете един другиму във вечна обич, сравнявате очите си със синчец, с теменуги, с къс от лазурното небе, разправяте работи, дето няма да ги бъде, ругаете еснафите и се правите, че не забелязвате уличните кучета, които дигат крак край оградите на къщите и електрическите стълбове — изобщо, откъсвате се напълно от така наречената пошла действителност и поетизирате с горда самоувереност. Свършите ли с живота, ето че прекрачвате прага на смъртта и там попадате изведнъж в стихията си. С една трогателна сериозност, която събужда у вас плачливо разнежване към собствената ви загиваща личност, вие заявявате, че ще се хвърлите под трамвая или ще се обесите, че ще се отровите с цианкалий или ще се застреляте, че ще се разболеете и ще умрете от чума, от тифус, от дифтерит, от перитонит — само за да уплашите другия и да разберете горе-долу как той би посрещнал вашето изчезване от белия свят. И когато другият отговори разхълцан, че не ще преживее смъртта ви и че сам ще си забие някоя ножица в сърцето, вие се успокоявате, усмихвате се самодоволно и решавате да поотложите разходката си с погребалната кола за неопределено време. Тогава именно вие се връщате отново в живота и заедно с вашия верен спътник отивате в някоя малка млекарничка да ядете кисело мляко или пък влизате в някой пуст ресторант, където единственият келнер ви посреща като фокусник с разперена салфетка. Така минава неусетно времето, после вие се изпращате с часове по улиците, държите дълго ръцете си една в друга и се уверявате с плувнали в щастие очи, че не ще можете да дочакате безкрайно далечния час на утрешната среща.