— Е, хайде де! Много се проточи тая сватба. Уж родителите съгласни, уж не знам какво си, пък работата май започва да става малко съмнителна.
Ех, живот, живот! Ами че нали по всяка сватба разноски непредвидени се отварят, нали на булката венчална рокля трябва да се купи, а нашият герой, кактое известно, не е нито син на Рокфелера, нито внук на Ротшилда? Или ще кажете: а бе, я претупайте там на бърза ръка бракосъчетанието, в обикновени дрехи, с една дамаджанка карабунарско и с половин килограм тънко нарязана горнооряховска пастърма. Какво сте седнали да се перчите и да усложнявате процедурата. Извинявайте, приятели и братя, ама така не се жени единствена дъщеря, и то дъщеря на полковник. Младоженецът трябва да се отсрами, че дяволите го вземат, а! Ще надойдат на сватбата все отбрани хора, кой с бомбе, кой с копринена кърпичка и с ръкавици от свинска кожа — ще му дадеш, значи, на такъв пастърма да яде и да ближе през всичкото време само една чаша вино. Нали искате душа-човек? Ето ви младоженеца. Той е душата-човек, той ще си развърже кесията.
Ала, между нас казано, в кесията на душата-човек няма пукната пара. Навлязъл е горкият Буби с двата крака в авансовата система и е изтеглил като с въдица и последния лев от заплатата си за третия месец на своето бъдещо съществувание. Слава богу, че в средата на миналия век едпн умен човек на име Херман Шулце Делич е имал благородната идея да основе едни чудесни сдружения, които днес наричаме просто популярни банки, та хората могат и да се женят, и деца да раждат, и погребални ковчези да си купуват, стига само да се намерят двамина благоннадеждни поръчители, които са готови да си сложат галантно подписа върху поднесената им като дискус полица, без да се интересуват много много от въпроса за солидарната отговорност.
Та тъй и нашият герой, за да излезе из затрудненото си финансово положение, се вдъхновява от кооперативния принцип за взаимопомощта, записва се член в една популярна банка и през ден, през два току прескача до директора на банката, да види дали му е разрешен исканият заем. А директорът, знаете, се върти като калайджия в коженото си кресло, усмихва се йезуитски и все разправя, че сконтовият комитет не се е събирал още на заседание, че председателят бил заболял от тения, а пък на контролния съвет му окапала косата, и Буби слуша всички тия обяснения със свито сърце, хили се от немай-къде и вместо да изгуби надежда и да търси спасение другаде, държи се юнашки за народния кредит и пита с неотслабващо любопитство кога ще има заседание. „Идущия четвъртък!“ отговаря му с неизменна любезност директорът и най-сетне, след като минат десетина четвъртъци, упоритостта на нашия герой побеждава и той узнава радостната новина, че са му отпуснали заем.
Тича Буби в банката да тегли парите, ала ето че един от чиновниците там помрачава изведнъж радостта му. Иска той, представете си, десет хиляди лева, а му отпускат осем хиляди, задържат му около две хиляди за дялов капитал, вземат му лихвата за три месеца, после го правят насила член на фонда „Кооперативна мравка“, прихващат му герба, продават му лотарийни билети, одържат му на туй отгоре и някаква сумица за порто-морто, та в края на краищата новооглашеният кооператор получава сухи пари на ръка пет хиляди и няколко стотин лева. Разбира се, Буби не се отказва и от тях, защото нито е орал, нито е копал, но в душата му, тъй да се каже, остава някаква горчива утайка от тая явна гавра с великата идея на Шулце Делича.
Както и да е, нашият герой излиза все пак с бодри крачки от банката и привечер тръгва заедно с годеницата си из пазара да купят венчалните пръстени, да платят готовата отдавна рокля и да вземат още някои дреболии, необходими за сватбата. Те вървят притиснати един до друг, гледат се занесено и ту се спъват, ту се блъскат о минувачите, ту настъпват някое кученце, което изквичава като автомобилен клаксон в краката им, ала никой от двамата не обръща внимание на тия незначителни земни премеждия, защото всеки чувствува, че е стъпил върху един грамаден пухкав облак, който го носи сякаш из самия райски ефир. От време навреме щастливите годеници спират пред някоя светнала витрина и искат да купят всичко, каквото има в нея, но после отминават нататък, разколебани от вечния страх на сиромасите хора, които стискат с изпотена ръка последните си пари. Тогава насреща им се изпречват познати и ги поздравяват с годежа и с близката сватба, а нашите герои усещат изведнъж такъв прилив на гордост, на щастие и на героично величие, като че те са единствените годеници от светосътворението насам и като че за тяхната женитба се е говорило още в книгите на Александрийската библиотека Те приемат поздравленията, усмихнати до уши, и понеже им става страшно драго, че хората ги смятат вече за едно неделимо цяло, облягат се един другиму на рамото с оная предизвикателна нежност, която особено годениците обичат да подчертават пред очите на външния свят. После Беба и Буби продължават своя триумфален вървеж из пазара, купуват венчалните пръстени, като сядат за малко пред тезгяха на златаря, докато той изреже около всеки пръстен имената им и неизбежните паметни дати — и така, обвързани завинаги със златните символни звена на брачния съюз, наште герои отиват при шивачката и освобождават като от заложпа къща дълготърпеливата сватбена рокля. Всеки ръб и шев на която Беба преглежда с разтупкано от вълнение сърце.