Докато младоженците приемат поздравленията, дребната женица, в чието лице читателят бездруго познава прекрасната леля Ружица, шета насам натам из черквата, прилепва се до някоя по-високопоставена личност и подшушва на ухото й да заповяда в къщата на булката, дето щяло да има нещо за хапване и пийване. Сетне същата тая женица се спуща към друг някой комуто внушава по най-деликатен начин да се прости с мисълта за всякакъв сватбарски гуляй и да си върви право у дома.
— У-У-У, мари Божанке — казва тя в последния случай, — де се губиш, мари? Роднини сме уж, а пък никак не се виждаме. Оня ден, знаеш, си мисля за тебе и си викам: какво ли прави Божанка? Чакай да я поканя след сватбата в къщи, че да си поприказваме надълго и нашироко. А те, младите, знаеш, решили да канят само официални гости, ей тъй, дето се казва, от кумова срама. Какво приказвате, викам им, ами че вие имате само една кака Божанка, може ли да не поканите и нея? Мъчно ни е, много ни е мъчно за кака Божанка, думат те, но нея после специално, заедно с други роднини, ще поканим някоя вечер, та да си бъдем все наши хора… Е, ти как си? Имаш ли скоро писмо от Василчо?
Ала публиката не е проста. Разбира тя с вродения си към лакомия инстинкт, че в къщата на булката е приготвена сватбарска трапеза, на която ще присъствуват и официални гости, и роднини, и бог знае още какви други нехранимайковци. И цялото това общество, което допреди няколко минути е поднасяло с най-неподправена сърдечност своите честитки и благопожелания, се озлобява изведнъж и се настройва враждебно не само към младоженците и към техните родители, но дори и към ония, които са удостоени с вниманието да бъдат канени на гуляй.
И когато Беба и Буби излизат из черквата все тъй тържествени и ликуващи и се качват в един автомобил, за да отидат на фотография, когато след тях, в други няколко автомобили, се скриват родителите им, кумовете и по-близките роднини и познати, в черковния двор могат да се чуят съвсем ясно следните достойни за отбелязване реплики:
— А бе, то не е за наяждане! Ще пийнеш, да речем, една чашка вино и ще хапнеш един сандвич, голяма работа! Въпросът е да се спази обичаят!
— Ама, разбира се! Какво им струваше да кажат: я елате тук, да се почерпим за здравето на младоженците! Да го кажат само, пък човек можеше и да не отиде!
— Възпитание нямат тия хора, господа! Елементарно възпитание нямат! Направил си им честта и си дошъл в черквата да ги поздравиш, а те не те бръснат за слива. И на туй отгоре уж роднини някакви сме били!
— Какво се чудиш, бе? Това е то българинът. Дай му ти нему да лицемери и по рамото да те тупа, а пък като дойде до черпня — извинявай, казва, друг път ще се съберем по-задълго. Я ги оставете тия вариклечковци — нека си чупят там главите! Примрели сме им за сандвичите и за виното! Дано и ние можем да си направим сандвичи, хем по-хубави от техните!
Имаше преди години във фотографските ателиета едни незабравими декори, сред които човек се чувствуваше в самите недра на природата: скали от мушама, вековни дървета от платно, широка стълба, която води към замък, идилични изворчета с буйна растителност наоколо, а на предния план — някаква трикрака масичка с дантелена покривка и върху масичката — дебела книга, символизираща кабинетната наука. Тогавашните фотографи изправяха клиента като паметник до трикраката масичка, забиваха дълбокомислено показалеца му в дебелата книга и после му даваха портрет с физиономия на философ. Тогавашните фотографи, значи, уважаваха клиентите си и ги индивидуализираха с помощта на изкуствената природа и на книжната мъдрост, за да ги представят по-умни, отколкото са били в действителност. Днешните фотографи, наопаки, гледат да направят човека още по-глупав, отколкото е в същност, и затова го снимат не само без пейзаж, не само без масичка и дебела книга, ами на туй отгоре го и карат да стои пред обектива на апарата в най-изкълчена поза. Извъртяват му, знаете, тъй безмилостно главата, че брадата му се явява чак на гърба, а очите му се изблещват в някаква страхотна агония, та след туй, като му покажат снимката, клиентът се поизкашлюва с известно стеснение пред собствения си образ, без, разбира се, да протестира, защото фотографът го успокоява със забележката, че такава уж била модата: да се вижда на портрета само бялото в очите или само двете носни дупки, или само едно грамадно ухо — с други думи казано, модно било човек да изглежда като заклан.