Ала все пак здравата традиция на вечното изобразително игкуство не отминава току тъй капризите и своеволията на съвременния фотограф, а успява да се наложи в работата му, особено когато снимката увековечава, да речем, някое крупно събитие в човешкия живот. Такива снимки са, например, груповите портрети на ученичките от последния клас на гимназията — тия винаги трогателно целомъдрени ученички, които се фотографирват амфитеатрално заедно с класната си наставница и с преподавателите си на първия ред, после портретите на целокупния управителен съвет на някое занаятчийско сдружение, където председателят сяда непременно в средата и кръстосва тъй безцеремонно дебелите си крака един върху друг, че крачолите на панталоните му се засукват нагоре и откриват връзките на долните му гащи; такива са най-сетне и сватбените портрети, в които булката и младоженецът трябва да изглеждат на всяка цена разнежени до немай-къде. В тоя род снимки вече не може да има никаква шмекерия и фотографът е длъжен да съблюдава законите на класическия реализъм.
Ето защо, когато Беба и Буби прекрачват прага на фотографското ателие „Уважавай себе си“, художникът фотограф съобразява мигом каква снимка трябва да им направи, въпреки вроденото му чувство към изопачаване на действителността. Той курдисва нашите герои на някакво продънено канапе, после издърпва с шум зад гърба им едно грамадно платно и вместо него домъква пак тъй шумно друго платно, запалва отстрани две ослепителни волфрамови лампи и започва да гледа с премрежени очи клиенттите си, като се зъби и гримасничи по всички правила на своя тънък занаят, за да изпадне в настроение. И изведнъж фотографът се спуща към апарата си, мушва главата си под черната завеска на матовото стъкло и нагласява обектива на фокус, след туй изтичва отново на старото си режисьорско място и заповядва:
— Вашата глава, господине, малко наляво! Вашата, госпожо, малко надясно! Тъй! Много добре! Гледайте сега и двамата петнайсет сантиметра над обектива! Тъй! Отлично! Моля, усмихнете се! Внимание!
Беба и Буби замръзват в чудната поза на своето стереотипно блаженство — тя със сватбеното було, той с восъчното цвете на ревера си — и щрак! — върху чувствителното фотографско стъкло светват и се запечатват завинаги техните тържествуващи образи.
— Готово! — провиква се фотографът, като затваря касетката със стъклото и я измъква из апарата.
Младите съпрузи стават от канапето с приятното самочувство, че са осигурили безсмъртието си пред грядущите поколения, и любопитствуват да узнаят кога ще бъде готова пробната снимка.
— Ще ретуширате устата и веждите, нали? — пита мелодрамично Беба, съзнаваща тайно недостатъка на своите малко неправилни устни.
— Бъдете спокойна, госпожо! Такова фотогенично лице като вашето виждам за пръв път в живота си — лъже с професионална любезност хитрият фотограф и се кланя разточително на вси страни.
След тоя твърде приятен комплимент нашите герои дават на фотографа сто лева капаро, сбогуват се като благодетели с него и напущат ателието му. На улицата случайните минувачи се спират и ги изглеждат учудено, ала те влизат невъзмутимо в автомобила си и отфучават към високия кооперативен дом, дето вече е започнало скромното сватбарско тържество.
В познатия ни зелен вестибюл е сложена дълга трапеза, край която са насядали все отбор юнаци. Тук са кумовете, родителите на младоженците, сестрата на Буби със своя мъж агронома, един стар запасен генерал с виолетово лице, един млад аташе от външното министерство с лъснато теме, с подстригани мустачки и със синя копринена риза, чиито маншети стигат чак до върха на пръстите му, тук са още пет-шест дами, пет шест съпрузи на дамите, един загадъчен човек на около петдесет години, когото никой не познава, но който, въпреки туй, е имал смелостта да се изтърси на гуляй, тук е най-сетне и някакъв неопределен роднина, когото едни наричат „бачо Димитре“, други — „свако Димитре“, а трети — само „Димитре“ или просто „Митю“.
Всички тия прекрасни гости пресягат уж срамежливо към дългата порцеланова чиния с разкъсано сякаш от бомба прасенце, набождат с виличките си някоя тлъста мръвчица или късче препечена кожица и за да отвлекат вниманието от себе си, постоянно натякват на съседа си: „Ама вие нищо не ядете! Моля ви се, не се стеснявайте! Прасенцето е като мозък!“ И окуражавайки се взаимно, гостите се освобождават постепенно от оная мъчителна срамежливост, която им пречи да усетят сладостта на прасето, глътват по няколко чашки вино, развеселяват се и изведнъж започват да мляскат ожесточено и да се надпреварват кой повече ще изяде.