Появата на Беба и Буби отстранява у щастливите сътрапезници и онова малко стеснение, с което човек се ражда, за да носи маската на известно благоприличие в обществото. Веднага с пристигането на младоженците в цялата сватбарска компания се създава едно повишено настроение, някой дига чашата си и се провиква: „За здравето на младите съпрузи!“ — и младите съпрузи вземат също по една чашка вино, чукат се наред с всички и пият наздравица за собственото си преуспяване в живота. Възползувани от тая желана суматоха, неколцина смелчаци задигат съвсем открито последните остатъци от жертвеното прасе за смъртен ужас на останалите гости, които се споглеждат въпросително и изпадат в някаква особена гастрономическа меланхолия.
В тоя миг именно Беба съзира почти уплашено празната трапеза и изтичва към кухнята. Буби пък се намества удобно до генерала и го пита с лицемерна загриженост дали ще има скоро война.
— Война ще има! — отсича авторитетно генералът като човек, който държи съдбинте на цяла Европа в ръцете си.
Мъчат се и другите гости да подхванат някакъв разговор, ала не върви. Всеки усеща в стомаха си такава една дяволска празнота, която просто му отнема способността да разсъждава иравилно и спокойно върху най-обикновените житейски въпроси. Да имаше поне по още три четири залъка, всичко щеше да бъде по-иначе. А тъй сътрапезниците стоят като коне над празни ясли и меланхолията им, кажи речи, се превръща в ипохондрия. Като кум и духовен баща на младата съпружеска двойка Власаки Топлийски се чувствува задължен да съживи отпадналия дух на присъствуващите и прави опит да каже няколко похвални думи за Рузвелта, но един дебеличък господин насреща му го стрелва така зверски с подпухналите си очички, че нещастният началник на отделение си свива опашката и пресича тъкмо по средата славословието си за гениалния американец. От своя страна родителите на Беба и Буби също се опитват да забавляват гостите с разни врели некипели, а гостите си правят оглушки, чупят нервно кибритени клечици и гледат домакините с тъпо безразличие. Едничък само аташето от външното министерство се киска без всякакъв повод, като че някой го гъделичка скришом под масата, върти се живо насам натам и се преструва, че липсата на съестни продукти не му прави никакво впечатление.
Тогава, както в приказките, става чудото. Отваря се вратата, която води към кухнята, и във вестибюла влизат тържествено една след друга като някакви сънувани богини на спасението — Беба, едно стройно златокосо момиче в резедава рокля и накрая — изгубената леля Ружица. Първата носи две грамадни чинии със сандвичи, втората — пак две грамадни чинии с нарязана пуйка, а третата — една петнайсетсантиметрова торта с твърде приличен диаметър и стъклена фруктиера със сладкиши.
Отначало гостите не вярват на очите си и по лицата им засияват плахи усмивки, сякаш се страхуват да не са станали жертва на някаква оптическа измама. Ала веднага след това всички свикват с реалността на изненадата, раздвижват се, ободряват се и когато сандвичите, пуйката, тортата и сладкишите заемат мястото си на трапезата, меланхолията и ипохондрията се изпаряват яко дим.
— Брей, ще ни уморите от ядене! — заявява радостно дебеличкият господин и за да докаже, че мисли обратното на туй, което говори, слага пръв в чинийката си едната кълка на пуйката.
— Ама пък и как сте ги украсили пустите му сандвичи! — обажда се друг. — То гаче не са сандвичи, а картинки!
— Гледай, гледай, рибката навита на колелце, а сьомгата направена като цвете, с листенца от кисела краставичка!
— Браво, Софче, ти си била голям майстор! Ей на, туй се казва булка! Такава булка рядко се среща!
— А, моля, моля! — оправдава се Беба. — Аз не сьм взела никакво участие в тая работа! Ако някой заслужава похвала за закуските, това е само моята приятелка Пепи, която виждате пред себе си! Впрочем, представям ви я без по-нататъшни формалности!
— Много ни е приятно, много ни е приятпо! — чуват се гласове от всички страни.
— Моля ти се, Софче, защо приказваш така? Ти си беше приготвила всичко, аз само ти помогнах! — скромничи златокосото момиче в резедавата рокля и се изчервява с известно самодоволство.
— Та вие загатнахте преди малко за президента на Съединените щати Рузвелт — обръща се към Власаки Топлийски един възрастен очилат господин, който държи в ръката си сандвич с тънка като пиявица рибка. — Имате право, гениален човек е тоя Рузвелт! Ако не беше той, днес японците току-виж, че глътнали Америка — заключава набързо очилатият господин и сам глътва като някаква малка Америка съблазнителния сандвич.