Така новоподнесените закуски преобразяват внезапно цялото общество и развързват устата на всички. Дори знаменитият Брия Саварен, автор на „Физиология на вкуса“, би завидял на необикновения апетит на нашата сватбарска компания и би написал някое ново съчинение из областта на гастрономията, ако можеше да стане от гроба и да види тоя почти сладострастен израз по лицата на гостите, които преглъщат всяка хапка с премрежени очи. Няма вече мълчание, няма вече нервно чупене на кибритени клечици. Дявол да го вземе, чозешкият мозък се намира сякаш не в главата, а в стомаха! Неизчерпаем извор на вдъхновение е туй задоволеното човешко благоутробие. Какви само прекрасни мисли не събужда едно парченце пуйка или един сандвич със сьомга хайвер, или някое тъй по-големичко резенче луканка? Веселите чревоугодници ядат с увлечение и приказват на всякакви теми. Бачо Димитър разправя как веднъж се запознал с някакъв турчин, който после излязъл не турчин, а най-обикновен мошеник българин от национал-либералната партия; друг един господин, ветеринарен лекар, държи патетична реч за душевното състояние на бременната крава и за интелигентността на катърите; агрономът говори на свой ред за универсалните свойства на соята, от която произвеждали най-разнообразни артикули, включително и музикални инструменти; дебеличкият господин пък твърди с положителност, че съществувал задгробен живот и четой сам бил видял с очите си духа на покойната си съпруга, която му се явила една вечер и го замолила да не я оставя без жито на задушница. Не по-малко словоохотливи са и останалите сътрапезници. Говори и генералът, говори и Власаки Топлийски, говори и старият учител, говорят и жените, говорят всички — просто да ти се замае главата от приказки. А Буби, който играе ролята на виночерпец, постоянно носи отнякъде вино в една порцеланова кана, обикаля добросъвестно край трапезата и пълни празните чашки.
— А бе, няма ли някой да попее? — обажда се по едно време бащата на Беба и пискливият му гласец прекъсва неочаквано разговорите.
— Вярно, бе, може ли сватба без песен? — подема друг и всички присъствуващи започват да се оглеждат подозрително помежду си.
— Пепи, Пепи ще изпее нещо! — заявява радостно булката, като се спуща към приятелката си и я прегръща окуражително.
— Ах, Софче, не очаквах това от тебе! — сърди се златокосото момиче и се крие срамежливо зад широкия гръб на агронома.
— Моля ти се, Пепи! — настоява Беба. — Направи ми това удоволствие!
— А, госпожице, хатърът на булката никога се не чупи! Такъв е обичаят! — казва наставнически бачо Димитър.
— Ама отде-накъде пък аз ще пея?
— Не я слушайте, тя има чуден глас! Последна година в Музикалната академия! — пояснява Беба.
Аташето, който отдавна вече хвърля лакоми погледи към живия сандвич в резедавата рокля, става от мястото си и се приближава грациозно до срамежливата певица.
— Госпожица Пепи! — произнася с тържествен поклон бъдещият дипломат. — От името на цялата компания ви каня най-коленопреклонно да ни изпеете някоя песен!
— Но коя песен?… В момента нищо не ми идва на ум — бъбри златокосото момиче, смутено и разколебано в упоритостта си от възхитителното държане на галантния кавалер.
— Това предоставяме на вас! — казва аташето, като се извива дъгообразно и предлага ръката си на певицата, за да я заведе при пианото в отсрещната стая.
— Боже мой, ще видите, че не мога да пея! — кокетничи Пепи и хваща под ръка кавалера си.
Цялото общество замръзва в учтиво очакване на музикалния номер. Аташето дига капака на старото махагонено пиано, от чиито пожълтели клавиши лъха нещо охтичаво, Пепи сяда на кръглото столче и като взема няколко бравурни акорди, обръща се към своя импресарио и му прошепва поверително намерението си.
— Внимание, моля! Госпожица Пепи ще изпее предсмъртната ария на Виолета из операта „Травиата!“ — съобщава импресариото.
След това сериозно предупреждение момичето в резедавата рокля става също много сериозно, отмерва по клавишите три-четири еднообразни такта, после изправя смело красивата си главица и запява арията с такъв неподозиран лиризъм, че по телата на всички полазват студени тръпки. Безкрайно тъжният глас на певицата се носи бавно сред смълчаната атмосфера на просторния апартамент и предизвиква изкуствено затъмнение в сърцата на слушателите. При това лицето на Пепи приема някакъв свръхтрагичен израз, като че тя самата се готви да издъхне за чест и слава на оперното изкуство, ала туй, разбира се, е само неизбежна мимика, която трябва да подскаже как е изглеждала Виолета в предсмъртния си час. Няма никакво значение, че съпроводът на пианото е съвсем равен и опростен, без диези и без бемоли — важното е, че изпълнителката все пак постига желания ефект със скромните средства на импровизацията и оставя у публиката тягостното впечатление за нещо наистина безвъзвратно.