— Тая работа няма да я бъде тъй! — изтърсва една вечер старият учител пред младото семейство. — Два месеца вече не гте внесли нито стотинка за храна. Не стига, че седите тук без наем, ами на туй отгоре и яденето си не плащате. Вижте какво ще правите, в събота пари искам от вас. Да бях милионер, нямаше да ви закачам, но човек пенсионер като мене не може да храни четири гърла!
— Срамота е, тате, да приказваш така — казва синът с пламнало от смущение лице. — Почакай малко, докато се оправя. Влез ми най-после в положението!
— Ами че ти влизаш ли ми в положението, бе господинчо? — избухва бащата. — Питаш ли ме ти мен как се червя аз пред бакалина и какво разправям на хлебаря? Я го гледай ти! Срамота било да му искам да си плаща яденето! Срамота е твоето! Който не е имал пари, да не се е женил.
Последните думи на стария учител клъцват жестоко сърцето на снахата и оставят р него неизлечима рана" Без да слуша повече разправията между бащата и сина, тя става мълчаливо от стола си, прибира се в спалнята; захлупва се върху кревата и дълго тресе тялото си в горчив и неудържим плач.
От тоя ден нататък нашите герои започват да се хранят отделно и да живеят като чужденци в къщата на свекъра. Купуват си те хлебец, сиренце и маслинки, затварят се в стаята си и понасят с героично търпение бедността и лишенията. Понякога свекървата се умилостивява и се опитва да им подхвърли по някоя наденичка, ала в такива случаи снахата нзръмжава свирепо и запраща наденичката в някой ъгьл на вестибюла, доволна и горда, че е презряла изкушението.
— Я поне ти недей нервничи! — скръцва й със зъби съпругът и я поглежда сърдито изпод вежди.
— Извинявай, приятелю! — изсъсква му съпругата, като си свива устните в презрителна гримаса. — Ако у тебе няма капка честолюбие, можеш да си прибереш наденичката и да я изядеш!
Както и трябва да се очаква, запасното полковниче. и жена му подушват скоро влошените отношения между младите и старите и се намесват, за да изгладят недоразумението. Ала тяхната намеса, вместо да внесе желаното омиротворение, усложнява още повече положението и забърква такава една каша, че в края на краищата самите сватове и свати се хващат за гушите.
— Добре, бе свате — казва старият учител, — щом смяташ, че парите не са всичко на тоя свят, вземи, че приберн ти младите при себе си и ги гледай! Колкото са те мои деца, толкова са и твои!
— Ще ги прибера, защо да не ги прибера! — отвръща забъркано запасното полковниче и примигва уплашено. — Аз мога да ги прибера, но не е там въпросът! За вас ми е, стеснително! Ще си кажат хората: виж, изпъдиха ги свекърът и свекървата, трябва да е имало нещо хър-мър. помежду им! Ще излезете вие лошите, разбираш ли?
— Ба, познават ни нас хората и отдалече шапка ни свалят! — заявява самодоволно свекървата. — Пазете се за вас нещо лошо да не се чуе, че всичко става. Тръснахте дъщеря си на гърба ни, пък и акъл сте взели да ни давате!
— Никой не ви е натрапил насила дъщеря ни! — озъбва се жената със златните челюсти. — Ако не беше вашият син да й завърти ума, днес тя с автомобил щеше да се разхожда и да бъде дама от обществото! Колко лекари и инженери я искаха, но тя — не, по любов, казва, ще се оженя! Нати сега една любов, чеда помниш, додето си жива!
— Де, де, знаем ги пие лекарите и инженерите! — продължава злорадо свекървата. — Не се женят те за момиче без зестра! Само такива ахмаци като нашия син са способни на тая глупост!
След тоя словесен двубой, от който никой не излиза победител, семейство Омайникови и семейство Потайникови се разделят като непримирими врагове. А беше време, когато същите тия хора се уважаваха и зачитаха мненията си, беше време, когато те посред нощ си отстъпваха любезно един на друг кушетката и миндеря. Дявол да го вземе, заплетено нещо са това човешките отношения! И всичко все около парата се върти — и любовта и омразата, и рождението и смъртта. Търкаля се тая пуста пара като черен ангел по земята, коронясва и сваля царе, обявява войни и революции, прави хората християни и аптихристи, създава науки и религии, промъква се коварно в съвестта и я разколебава, стъпва дори върху съричта на влюбените и изсмуква до капчица любовта им.
Неудобно е така да се приказва, братя мои, но такава е, за съжаление, истината. Може някъде по другите планети да съществува друг живот, съвсем различен от нашия — дай боже. Когато умрем, ако сме безсмъртни, там ще отидем и няма да плащаме нито стотинка за нищо. Ала сега засега, докато тъпчим тая грешна земя, длъжни сме пари в джоба си да имаме, иначе сме загубени. Не каза ли и старият учител на своя сват да прибере младитепри себе си и да ги гледа, щом парите не били всичко на тоя свят?