Това става обикновено през някой делничен ден на седмицата, когато предупреденият вече баща трябва да играе ролята на изненадан от неочакваното посещение на кандидата за женитба.
До часа на своята съдбоносна визита Буби се намира в особено трескаво състояние и е съвсем разсеян. Той идва сутринта в канцеларията, облечен в черно сако и райе панталони, и понеже лицето му има малко тъжен израз, неговите колеги се споглеждат многозначително и остават с впечатлението, че главният писар се е приготвил да върви на погребение. Без да размени нито дума с някого, Буби сяда на мястото си, хвърля равнодушен поглед към натрупаните върху масата му преписки, сетне вперва вторачено очи в шишенцето с лепило и остава така замислен за дълго. Наредените около него пишещи машини тракат в надпревара и — сред всичкия тоя метален шум на подскачащи клавиши, на съскащи валяци и на дрънкащи сигнални звънчета, сред тоя безначален канцеларски хаос, из който се раждат, записани върху бяла хартия, великите мисли на безсмъртните бюрократи — човек усеща едно страшно замайване, сякаш се намира на един метър от шумящите води на Ниагарския водопад. Сам Буби взема една черновка, неразгадаема като египетски папирус, и се опитва да я препише на машината си, ала клавишите се разместват под пръстите му и върху бялата хартия се занизват странни буквосъчетания, нямащи нищо общо с членоразделната човешка реч. Разбрал неспособността си за работа през тоя паметен ден, главният писар едва изтрайва до обед и тогава поисква отпуск, грабва си шапката и се измъква с облекчителна въздишка из канцеларията.
Къде прекарва той следобеда и какво става с него, из какви лъкатушни пътища блуждаят мислите му и в каква оранжерия цъфти душата му — това сигурно само ясновидците могат да кажат. Във всеки случай привечер, точно в уговорения час, Буби се изкачва бавно по широката каменна стълба на някакъв висок кооперативен дом, обръснат, напудрен и парфюмиран, спира се на площадката на четвъртия етаж и чете внимателно малките месингови табелки по вратите на всички апартаменти. Когато очите му съзират познатото име, той прави опит да преглътне сякаш някаква рибена кост, заседнала на гърлото му, ослушва се с десет чифта уши, които израстват мигом на носа му, на брадата му, по раменете му, по нозете му, след това протяга ръка към електрическия звънец и го натиска не дотам уверено. Но електрическият звънец си знае работата. Избръмчава той с всичка сила напук на тайнствения господин, който едва е докоснал копчето му, и почти в същото време някъде съвсем близо се чува тропот от съборен стол, после бърз шепот, после тичане по чорапи. Докато Буби разбере какво става, някакво око го стрелва през решетестата дупчица на входната врата, а ето че и самата врата се отваря широко и една слугиня, нагиздена и варакосана, се изпречва насреща му с празнична усмивка на лицето.
— Моля, тук ли е господин Потайников? — пита със задгробен глас Буби и сърцето му става мъничко като грахово зърно.
— Тука е, тука е, заповядайте! — отвръща живо слугинята, която, както изглежда, отгатва интимните намерения на непознатия гост.
Буби прекрачва прага и потъва в тясно полутъмно коридорче, където го лъхва мирис на кисело зеле, ала слугинята разтваря пъргаво втора врата и мирисът на киселото зеле изчезва. Сега гостът окачва шапката си на една закачалка с огледало, в което се поглежда крадешком, и влиза в един квадратен вестибюл със зелени стени, с тежък бюфет, с кръгла маса и с няколко пружинени кресла, покрити тъй безцеремонно с бели калъфи, че всяко от тях изглежда облечено в нощница.