— Седнете! Почакайте малко! Той сега ще дойде — пояснява любезната слугиня и се скрива все тъй чевръста като невестулка.
Ние бихме могли да кажем много неща за душевното състояние на нашия беден герой, който сяда като попарен на едно кресло, бихме могли дори поема да напишем за трепетите на човешкото сърце пред великата неизвестност, в чиято пустота пропада като в бездънен кладенец всеки кандидат за женитба. Но по-добре е да не се простираме надълго и нашироко, а да се ограничим със забележката, че Буби загубва и ума и дума между четирите зелени стени на иначе все пак приветливия вестибюл. Сам дяволът сякаш стисва като лимон мозъка на главния писар и изцежда от него всички мисли, всички предварително заучени изречения и трогателни доводи за предстоящия словесен двубой между рицаря на прекрасната девойка и нейния баща. В главата на смутения гост се мяркат само отделни думи — една от началото, друга от края на блестящата реч, която трябваше да разколебае и най-отчаяния песимист със своята бодра и светла философия за живота. Ала вместо да разбуди дълбоко заспалата си памет и да си припомни нещо от онова, което искаше да каже, Буби се разсейва все повече, оглежда се с плахо любопитство наоколо и изведнъж се сеща за Беба.
Боже мой, тя като че не живее в тая къща! А ето, кожената й чантичка лежи полуотворена върху бюфета и от нея се подава тънката ситна дантела на кърпичката й. Дели кротува тя сега, скрита зад някоя от тия стени? Може би тръпне в лоши предчувствия, може би плаче, може би стои на колене пред коравосърдечния си баща и го моли да не бъде толкова жесток към човека, когото обича и ще обича до последния си час?
Една неочаквана кашлица, остра и сипкава, прекъсва хаотичните размишления на нашия герой и го накарва да извърне глава настрана.
В дъното на вестибюла, изскочило сякаш из самия под, стои едно дребно човече с посивели коси, с подстригани мустачки, с големи щръкнали уши и с тънка дълга шия. Облечено е това човече прилично, дори, бихме казали, твърде прилично, само бялата му колосана яка е малко широчка за птичата му шия и зелената му вратовръзка е изкривена някак смешно на една страна, от което може да се заключи, че новият ни познайник се отнася с похвална за възрастта си небрежност към тънкостите на своя тоалет.
При появата на тая загадъчна човешка фигурка Буби става от креслото си с едно смесено чувство на изненада, на състрадание и на внезапно успокоение.
Човечето пристъпва с наполеоновски крачки, като се мъчи да придаде строг израз на добродушното си лице, протяга важно ръка към госта си и се представя с отсечено изговаряне на името си:
— Потайников!
Буби хваща смело ръката му, удря токовете си и отвръща ухилен:
— Омайников!
След това двамата сядат един срещу друг край кръглата маса и мълчат известно време, през което домакинът изважда из джобчето на жилетката си някакво лъскаво ключе и започва да чука отмерено с него по масата, а Буби го гледа и си мисли: „Я виж ти, това бил, значи, бащата на Беба? Та той съвсем не изглеждал тъй страшен. Да го духна само и ще падне“.
— Вашето име ми е познато — подхваща най-сетне домакинът, като скрива пак ключето в жилетката си, и с кротките си сиви очи поглежда изпитателно главния писар.
Ала чудно нещо. Буби не се плаши вече. Радостта му от живота се връща отново в него и залива със стихийна сила цялото му същество. „Приказвай си ти колкото щеш, приятелю — разсъждава кандидатът за женитба, — ще ти държа аз на тебе сега една такава реч, че ще има да ме помниш, додето си жив!“
И наистина, необяснимо по какъв начин, в главата на госта възкръсва в един миг всичкото оново пъстро великолепие от думи, което бе погребано доскоро в паметта му. С учудващо и замайващо красноречие Буби разкрива пред изумения домакин целта на своето посещение, като обкичва речта си с мъдри афоризми за жената, за любовта и за брака, и се прави ту на наивен, ту на хитър, ту на врял и кипял в каквото му дойде на ум. И вместо да спре и да млъкне най-сетне, той се увлича все повече и повече, вдъхновен от смирената и безпомощна фигурка на събеседника си.
Дребното човече, което по-скоро прилича на някакъв продавач на библии, отколкото на запасен полковник, и то с два ордена за храброст, прави трагична гримаса, като че се готви да кихне, изважда повторно от жилетката си лъскавия ключ, с който отключва сякаш златното ковчеже на своите бисерни мисли, и казва:
— Аз, господин Омайников, се радвам много, че виждам пред себе си такъв един рядък идеалист като вас. Такива хора днес със свещ не можеш ги намери. По думите ви личи, че вие сте умен и сериозен момък, но само туй, за съжаление, не е достатъчно. Криво да седим, право да си приказваме, времето, в което живеем, се е обърнало с главата надолу и човек май трудничко свързва двата края. Хайде, за бекярите, както и да е — все ще се намери едно парче хляб и една завивка. Но за семейните въпросът е малко по-сложен. Още туй трябвало, онуй трябвало — къща е това, не е шега работа Сега вие, като сте решили да се жените, имате ли възможност да се грижите за жена, за деца, да бъдете изобщо съпруг на място?