Предугаждаща смътно далечното намерение на баща си, Беба се вцепенява със спрял на гърлото й залък.
— Не! — възразява уплашено тя. — Ще идем на друго място, ще потърсим в друг магазин. Все ще намерим някъде нещо по-хубаво!
— Обиколих аз целия пазар — навсякъде все едни и същи боклуци продават. Брей, че мошеници са се навъдили! Туй дърводелец, дето видиш, пращай го право на бесилката, няма да сбъркаш!
— Е, значи аз ще остана без спалня? — пита тихо бедната дъщеря и в очите й светват първите предупредителни сълзи. — Ами другите хора не купуват ли мебели?
— Слушай, слушай, виж какво ще ти кажа, остави ти другите! — казва меко и успокоително бащата. — Намерих ти аз спалня, каквато не си сънувала. Кротувай само, да не ме разсърдиш!
И той разправя как, след като обиколил всички мебелни магазини, се отбил случайно в бюрото на един свой приятел комисионер — хем да пие чаша кафе, хем да се посъветва с него какво да прави. А комисионерът, който бил разкошен човек, го потупал по рамото и извикал:
„Разгеле, бай Герчо, добре че ми се обади! Насмалко щеше да изпуснеш един чудесен оказион!“
— А-а! — изхълцва, сякаш смъртно ранена, дъщерята и лицето й става бяло като платно. — Не искам оказион! Не искам мебели на вехто!…
— Чакай, бе момиче! — прекъсва я нервно бащата. — Още не си ме чула какво ще ти кажа и веднага се зъбиш: не искам туй, не искам онуй! То само думата му е оказион, иначе самите мебели са нещо разкошно! Имат и стил някакъв, но какъв точно, не го запомних. Прегледах ги аз, просто очите ми останаха в тях. Светят като нови. Били на някой си англичанин, секретар в легацията, който си заминал за Лондон и ги продал, защото там щял да си купи други.
— На земята ще спя, но оказион не приемам! — упорствува Беба, без да слуша подробностите около благородния произход на съмнителните мебели, които нскат да й натрапят.
Тогава майката се намесва, слага нежно ръка върху главата на развълнуваната си дъщеря и я съветва с евангелска кротост:
— Ех, и ти, Софче, каква си! Недей приказва така, да сърдиш баща си! Че той няма да ти вземе нещо лошо! Оказион е френска дума, която има съвсем друго значение. Едно време, когато бях в пансиона, сестра Жозефина обичаше да казва: „Dans chaque maison — une belle occasion!“, което значи: „Във всяка къща — един хубав оказион!“
— Остави я, бе, какво я молиш! — кипва изведнъж запасното полковниче, окуражено от благоприятната намеса на майката и от още по-благоприятното тълкуване на опозорената френска дума. — Като не ще оказион, много й здраве! Дъщеря било това! Да я отгледаш от парче месо, дето се казва, и на туй отгоре да ти държи такъв неприличен език! Ама че невъзпитано поколение, а-а-а!
И за да бъде последователен във възходящата степен на възмущението си, бащата избърсва с трепереща ръка устата си посред яденето, хвърля салфетката, после става бързо от масата, трясва вратата на кухнята и като смига доволно на себе си в тъмния коридор, затваря се в една от стаите, непристъпен като средновековен феодал.
Няколко дена наред след това той влиза и излиза от къщи, без да говори на дъщеря си, и Беба, ще не ще, преглъща горчивия хап и се примирява с оказионната си съдба. Чрез посредничеството на майка си тя дори узнава, че баща й е готов да даде английските мебели на някакъв нашенски майстор, който можел да ги боядиса с такъв един чудотворен лак, та и в морето да ги хвърляш, и на огън да ги печеш — нищо нямало да им стане. И понеже запасното полковниче заявило великодушно, че за цвета на лака не иска да прави въпрос, бедната Беба подскача, съживена от тая малка радост пред свободата на нейния вкус, и казва мечтателно:
— Ах, има един лак, който имитира чудесно слонова кост!
Вярно е, че ние се увлякохме в разказването на разни подробности около юрганите и спалнята на бъдещото семейство и съвсем забравихме нашия герой, ала човек трябва да бъде без сърце, за да отмине с две-три думи това мъчително придобиване на така наречения движим имот, без който е немислимо каквото и да било задомяване.
Знаем, че има всякакви читатели и че някой може да възрази:
— А бе господин авторе, та все такива ли скъперници ще ни рисуваш? Какви са тия твои герои, дето цепят косъма на две? Че най-сетне няма ли да ни представиш някой душа човек с малко по-широки ръце — ей такъв на, дето си развързва кесията и подарява на младите нещо, без да им трови душите?
— Търпение, братя! — ще отговори авторът. — Чакайте само да дойдем до сватбата! Ще видите вие какви славни роднини имат нашите младоженци!