— Недейте! — сопна и се той. — Никога не бива да се гледа творението на художника, когато то е още в съвсем начална фаза.
Жената отстъпи разочарована.
— Извинете — каза му, сетне колебливо добави: — Много е модернистично, нали?
Той се взря в нея изпитателно, после премести поглед към платното и от платното към Джони.
— Модернистично? Да, разбира се. Какво, си въобразявате, че ще бъде? Нещо такова? — И посочи с четката глуповато усмихнатата Мадона над полицата. — Аз съм съвременен човек. Имам собствено виждане. Сега ме оставете да работя спокойно.
На една палитра нямаше достатъчно място за всички бои. Слава богу, че бе купил две. Изстиска останалите туби на втората палитра и взе да ги размесва. Богатство от пищни цветове — невиждани залези и зори, които го омайваха с ненадминатата си прелест. Венецианската червена не беше като червеното в двореца на дожите, а малки капчици кръв, които сякаш се разпръскваха и се запечатваха в мозъка, за да си останат завинаги там, цинквайсът не бе белият цвят на смъртта, а излъчваше някаква девствена хубост. Ами светлата охра… светлата охра носеше изобилието на живота, възраждането, пролетта, тръпката на април дори когато не бе пролет, и не само тук, а и на което и да било друго място…
Какво от туй, че се смрачаваше и трябваше да запали лампата. Детето бе заспало, но той продължаваше да рисува. След малко жената дойде и му каза, че е осем часът. Иска ли да вечеря?
— Това няма да ме затрудни, мистър Симс — рече тя.
Изведнъж Фентън осъзна къде се намира. Осем часът, а те винаги вечеряха в осем без петнадесет. Една вероятно го чакаше и се чудеше какво се е случило с него. Остави палитрата и четките. По ръцете и сакото му имаше боя.
— Ами сега какво ще правя? — не можа да скрие паниката си Фентън.
Жената разбра. Грабна разредителя и някакво парцалче и взе да трие сакото му. Той отиде с нея в кухнята и настървено започна да търка ръцете си на мивката.
— Занапред трябва винаги да си тръгвам в седем.
— Да. Ще ви подсещам. Утре ще дойдете ли?
— Разбира се, — отвърна с раздразнение Фентън, — разбира се. Не пипайте нещата ми.
— Няма, мистър Симс.
Той изкачи бързо стълбите на сутерена, излезе от къщата и се затича по улицата. По пътя започна да обмисля какво ще каже на Една. Отбил се е в клуба и там са го склонили да поиграе бридж. Не искал да прекъсва играта, пък и не разбрал как е минало времето. Звучеше правдоподобно. И утре пак щеше да каже същото. Една трябваше да свикне с тези отбивания в клуба след работа. Той не можеше да измисли по-добро прикритие за очарователните мигове от двойствения си живот.
3
Дните се изнизваха с невероятна скорост, тези дни, които преди сякаш се влачеха и изглеждаха безкрайни. Разбира се, във всичко това се намесиха и някои нови обстоятелства. Налагаше се да лъже не само пред Една, но и в службата. Измисли си някаква неотложна работа, която уж трябваше да се върши в ранния следобед, нещо свързано с нови клиенти, нов семеен бизнес. Каза им, че засега можел да работи само половин ден. Естествено разбирал много добре, че ще се отрази върху заплатата му. Ако пък шефът смятал, че това ще пречи на работата… За негова изненада те се хванаха на въдицата. И Една също — за клуба. Всъщност той не винаги се оправдаваше с клуба. Понякога казваше, че има допълнителна работа, някъде из Сити, а от време на време говореше загадъчно, че уреждал някаква голяма сделка, твърде деликатна и сложна, за да бъде обсъждана. Една изглеждаше доволна. Тя си живееше постарому. Само животът на Фентън се бе променил. Сега редовно, всеки следобед около три и половина, той прекрачваше дворната врата на № 8 и хвърляше поглед към кухненския прозорец на сутерена, където се виждаше лицето на мадам Кауфман, която надничаше иззад оранжевите пердета. После тя се появяваше на задната врата, откъм градинката, и му отваряше. Решили бяха да не използуват предния вход. Влизането отзад им се струваше по-малко подозрително.
— Добър ден, мистър Симс.
— Добър ден, мадам Кауфман.
Беше глупаво да и вика Ана. Можеше да си помисли нещо… Без такива работи. Обръщението „мадам“ я държеше на разстояние. Тя наистина му помагаше много. Чистеше ателието — двамата винаги говореха за стаята му като за ателие, — грижеше се за четките, приготвяше всеки ден нови парцали и с пристигането му поднасяше чаша чай, съвсем пресен, а не като този, който запарваха в службата. А момченцето… момченцето му бе станало направо симпатично. След като завърши първия портрет, Фентън започна да проявява по-голяма търпимост към детето. Сякаш чрез него момчето се бе възродило. Сега то беше творение на Фентън.