Вече бе средата на лятото и Фентън бе нарисувал много портрети на детето, което продължаваше да му вика „Таа“. Ала той не се бе задоволил само с този модел. Рисуваше и майката. А това му носеше още по-голямо удовлетворение. Чувствуваше се направо всемогъщ, когато я пренасяше върху платното. Не заради очите, чертите на лицето или пък кожата и — боже опази, та нейната кожа почти нямаше цвят, — а някак си заради формите и, заради самия факт, че е в състояние да пренесе върху едно празно платно цял-целеничък жив човек, и то не просто човек, а жена. Не се вълнуваше от това, че творението му няма никаква прилика с жената от Австрия на име Ана Кауфман. Той не се и стремеше към подобно нещо. Естествено първия път, когато му позира, тя с цялото си простодушие очакваше нещо от рода на картинките върху кутиите за шоколадови бонбони. Той обаче бързо и затвори устата.
— Наистина ли ме виждате така? — попита го печално.
— Защо, какво има?
— Ами…, ами защото, мистър Симс, гледам си устата, такава една зейнала, като на голяма риба.
— Като на риба? Глупости! — Та тя да не си въобразява, че устата и е изящна и изписана като лък на купидонче. — Грешката ви е, мадам, че никога не сте доволна. И вие сте като всички останали жени.
Той гневно започна да размесва боите. Жената нямаше право да критикува работата му.
— Не бива да ми говорите така, мистър Симс — рече тя след една-две минути. — Та аз съм много доволна от петте лири, които ми давате всяка седмица.
— Нямах предвид парите.
— Ами какво имате предвид тогава?
Фентън се обърна към платното и нанесе едва забележимо розова боя, за да даде плът на ръката.
— За какво ставаше дума? — попита той. — Ето че забравих. Не беше ли нещо за жените? Наистина не си спомням. И ви казах да не ми пречите.
— Прощавайте, мистър Симс.
„Точно така — помисли си Фентън. — Какво си вреш носа, дето не ти е работата? Трябва да си знаеш мястото.“ От всичко на света най не можеше да понася жени, които спорят и се опитват да се налагат или пък все нещо мърморят и си търсят правата. Нима не знаеха, че не са създадени за това? Бог бе определил за тях по-друга роля — трябваше да се подчиняват, да са сговорчиви, нежни, слаби. Но те за жалост рядко биваха такива. Всъщност жената изглеждаше такава, каквато трябва да бъде, и живееше истинския си живот сякаш само в мечтите или зърната мимоходом, зад някой прозорец, или облегната на някой балкон, или, да речем, затворена в рамка и окачена на стената — той смени четката си с друга, ставаше все по-сръчен, — естествено и нарисувана върху платно като това пред него. А тази тук взела да плещи, че бил направил устата и като на риба…
— Като по-млад — заговори Фентън — бях изпълнен с амбиции.
— Да станете голям художник ли?
— Не, не точно това — отвърна той, — но смятах да стана голям човек. Известен. Да постигна нещо наистина забележително.
— Все още има време, мистър Симс — отбеляза жената.
— Може би… може би… — Кожата не трябваше да бъде точно розова, а малко по-мургава, в по-топъл цвят. Всъщност бащата на Една бе виновен за всичко с безкрайните си забележки към начина им на живот. От момента, в който се сгодиха, нито веднъж не каза, че Фентън е постъпил правилно. Старецът все роптаеше, все беше недоволен. „Ще се вдигнете да живеете в чужбина! — бе възкликнал той. — Човек не може да живее свястно в чужбина. А и Една няма да издържи. Далеч от приятелите си и от всичко, с което е свикнала. Главата ми не го побира.“
Той умря, и слава богу. От самото начало се навираше между тях. Маркъс Симс… Виж, Маркъс Симс, художникът, бе съвсем различен човек. Сюрреалист. Модерен художник. Старчето сигурно сега се обръщаше в гроба си.
— Седем без петнайсет е — промълви жената.
— По дяволите… — Той въздъхна и се отдръпна от статива. — Мразя така да си прекъсвам работата, пък и сега вечер е толкова светло. Бих могъл да продължа още час и дори повече.
— Ами защо не продължите?
— Ех! Домашни задължения — поясни Фентън. — Майка ми, горката старица. Ще припадне от притеснение.
Това със старата си майка го бе измислил през изтеклите седмици. Била прикована на легло. Обещал и бил да се прибира всяка вечер в осем без петнадесет. Ако не се появявал навреме, лекарите не отговаряли за последствията. А той бил много привързан към нея.
— Бих искала да я доведете да живее тук — рече моделът му. — Толкова е пусто, след като си тръгнете вечер. Знаете ли, говори се, че тази къща може и да не я разрушават. Ако е вярно, защо да не наемете апартамента на партера, тъй и за майка ви ще има място.
— Тя вече за нищо на света не би се преместила — заяви Фентън. — Знаете, като прехвърли човек осемдесетте. Тепърва няма да си промени тя навиците. — Стана му смешно, като си представи физиономията на Една, ако вземеше да и каже, че ще бъде по-удобно да продадат къщата, в която бяха живели почти двадесет години, и да наемат квартира на Боултинг Стрийт №8. Каква шеметна буря щеше да настъпи. Ами Алхюсънови, ако някоя неделя ги поканят на вечеря в тази къща!