— Освен това — рече той на глас — всичко туй не би имало никакъв смисъл.
— Какъв смисъл, мистър Симс?
Фентън премести поглед от многоцветното петно на платното, което му бе станало тъй скъпо, върху тази жена с рядка права коса и безизразен поглед, седнала да му позира, и се опита да си спомни какво го бе накарало преди толкова месеци да изкачи стъпалата на мрачната къща и да потърси стая. Сигурно някакво моментно раздразнение, предизвикано от горката Една и ветровития сив ден. с разходката по Имбанкмънт, а може би и фактът, че Алхюсънови щяха да им идват на гости. Вече беше забравил какво точно бе имал наум през онази отдавна отминала неделя — знаеше само, че оттогава насам животът му се беше променил, че в тази малка уединена стая в сутерена най-сетне го бяха оставили на мира, а жената на име Ана Кауфман и детето Джони се бяха превърнали в символ на анонимността, на спокойствието. Тя само приготвяше чая му и чистеше четките. Бе част от обстановката, подобно на котката, свита на перваза, която, щом го видеше, почваше да мърка, макар че досега не бе и дал ни една троха.
— Няма значение, мадам Кауфман — рече Фентън. — Скоро ще направим изложба и целият град ще заговори за вашите портрети и за портретите на Джони.
— Това е май нещо като да броим листенцата на маргаритките: тази година… догодина… някога… никога.
— Вие съвсем не ми вярвате — възрази той. — Аз ще ви докажа. Почакайте и ще видите.
Тя подхвана отново дългия, отегчителен разказ за мъжа в Австрия, от когото избягала, и за съпруга, който я изоставил в Лондон — Фентън вече знаеше всичко толкова добре, че можеше да и подсказва, но думите и не му пречеха. Те бяха част от обстановката, от тъй желаната анонимност. „Какво толкоз, нека да си дрънка, щом така се успокоява“ — мислеше си той. Това съвсем не му пречеше съсредоточено да рисува портокала, който тя ядеше и от който неохотно оставяше на скута си парченца и за Джони — рисуваше го по-голям от истинските, в — по-наситен цвят, по-кръгъл, огромен, ярък.
А когато вечер се прибираше към дома си по Имбанкмънт — всъщност пътят вече съвсем не му напомняше за онази неделя, а бе свързан с новия му живот, — Фентън хвърляше в реката скиците, направени с въглен, и подготвителните рисунки към картините. Сега те бяха претворени в цветове и вече не му трябваха. Заедно с тях политаха надолу и празните туби, мръсните парцали и четките, премного зацапани с боя. Хвърляше ги от Албърт Бридж и ги поглеждаше за миг как първо плават, а сетне водата ги поглъща или пък течението ги понася надолу, за да се превърнат в примамка за някоя проскубана, мърлява чайка. Сякаш и грижите му изчезваха заедно с изхвърления боклук. Всичко, което го гнетеше, потъваше в реката.
4
Бе се договорил с Една да отложат годишната почивка за средата на септември. Така щеше да има време да завърши автопортрета, върху който работеше и с който според него щеше да приключи настоящия цикъл. Очакваше го приятна почивка в Шотландия. Приятна за първи път от години насам, защото имаше за какво да се завърне в Лондон.
Вече почти не обръщаше внимание на кратките сутрини в службата. Надве-натри позакърпваше нещата и никога, не се връщаше след обяда. На колегите си казваше, че имал много други задължения, които от ден на ден ставали по-неотложни и че всъщност бил решил през есента да се раздели с досегашната си работа.
— Ако не ни бяхте предупредили — заяви сухо старшият съдружник на фирмата, — ние щяхме да ви предупредим.
Фентън сви рамене. Изглежда, се готвеха да му създават неприятности, тъй че по-добре бе да избърза и да напусне. Можеше да уреди това с едно писмо от Шотландия. Тогава цяла есен и през цялата зима щеше да се отдаде на рисуване. -Щеше да си наеме и прилично ателие. Това тук в края на краищата беше само нещо временно. Едно голямо ателие с подходящо осветление и кухненски бокс — само през няколко улици в момента се строяха подобни — щеше да разреши въпроса му за през зимата. Там наистина щеше да твори и да постигне нещо голямо. Нямаше да се чувствува повече като аматьор, който краде оттук-оттам време за работа.
Изцяло бе погълнат от автопортрета. Мадам Кауфман изнамери огледало и го закачи на стената, така че началото не беше трудно. После разбра обаче, че му е невъзможно да нарисува очите си. Примижа, сетне пробва как ще излезе, ако ги нарисува затворени, и тогава се получи портрет на спящ мъж. Може би болен. Видът му будеше безпокойство.