Отнесе, в кухнята четките си, палитрата, терпентина и няколко парцала и колкото може по-шумно взе да пуска крановете и да действува наоколо, за да и покаже, че е принуден да се заеме с нейната работа. Разтрака се с чашата и чинийката за чая, разтърси кутията, в която тя държеше захарта. Ала от стаята не се чуваше и звук. „По дяволите — помисли си той, — нека да се цупи…“
Върна се в ателието и без особен ентусиазъм се зае да доизкусурява автопортрета, но му беше трудно да се съсредоточи. Нищо не се получаваше. Платното сякаш не искаше да оживее. Тази жена бе опропастила днешния му ден. Накрая реши да си върви — час и повече преди обичайното време. Не можеше да разчита, че тя ще изчисти, след като снощи бе постъпила така. Ами ако се заинатеше да не пипне нищо през целите тези три седмици?
Преди да подреди платната едно върху друго, Фентън ги вдигна, строи ги покрай стената и се опита да си представи как биха изглеждали, окачени в изложбената зала. Веднага се набиваха на очи, несъмнено. Човек не можеше ей тъй да ги подмине. Имаше нещо… носеха нещо в себе си картините в цялата тази колекция! Не знаеше какво е то. Естествено не можеше той сам да преценява творбите си. Ето… главата на мадам Кауфман например, онази, която тя бе оприличила на риба… може би наистина имаше такъв момент, във формата на устата… или пък в очите, твърде изпъкналите очи? И все пак беше прекрасна картина. Убеден бе, че е направо изключителна. Ами автопортретът, този спящ мъж — макар незавършено, произведението имаше своя стойност.
Усмихна се, като си представи как влизат заедно с Една в някоя от малките галерии из уличките край Бонд Стрийт и той и казва между другото: „Някакъв нов художник, има изложба тук. Голям шум се вдигна около него. Критиците не могат да решат гений ли е или луд.“ А Една, естествено: „Ти сигурно за първи път посещаваш подобно място.“ Какво усещане за надмощие, какъв триумф! Сетне, когато и разкриеше истината, тя щеше да го погледне другояче, В очите и щеше да се чете уважение. Щеше да разбере, че макар и след много години, съпругът и все пак си е извоювал слава. Нали всъщност това му се искаше най-много от всичко. Да изненада хората наоколо, да ги смути.
Фентън огледа за последен път познатата стая. Платната бяха вече събрани, стативът разглобен, четките и палитрата изчистени, избърсани и опаковани. Ако решеше да се изнесе след връщането си от, Шотландия — а той беше напълно сигурен, че това се налага при идиотското поведение на мадам Кауфман, — всичко беше готово за преместването. Трябва само да извика такси, да изкара навън нещата и да потегли.
Затвори прозореца и вратата и като понесе под ръка седмичния си пакет, съдържащ, както той ги наричаше, отхвърлените варианти — ненужни рисунки, скици и други боклуци, — отиде отново в кухнята и се провикна през затворената врата на спалнята:
— Аз си тръгвам. Надявам се, че до утре ще се оправите. Ще се видим след три седмици.
Забеляза, че пликът бе изчезнал от масата. Значи не беше чак толкова болна.
После я чу, че ходи из стаята, сетне вратата се открехна малко и тя се показа през тесния процеп. Потресе го. Изглежда ужасно — бяла като платно, с мазна права коса, която не бе видяла нито гребен, нито четка. От кръста надолу се беше увила с одеяло и въпреки горещия душен ден се бе навлякла с дебела вълнена жилетка.
— Ходихте ли на лекар?
Тя поклати глава.
— На ваше място бих отишъл. Не изглеждате добре. — Спомни си за момченцето, което продължаваше да стои завързано за стъргалката. — Да ви доведа ли Джони?
— Ако обичате.
Очите и напомняха очи на страдащо животно. Изпита безпокойство. Беше отвратително да си тръгне и да я остави така. Но какво пък можеше да направи? Изкачи стълбите на сутерена, мина през пустото преддверие и отвори вратата. Детето седеше отвън свито. Изглежда, не бе мръднало, откакто Фентън влезе в къщата.
— Хайде, Джони — подкани го. — Ще те заведа долу при мама.
Момченцето се остави да го развърже. То бе също тъй унило и безразлично, както и жената. Колко безпомощни са и двамата, помисли си Фентън. Някой наистина трябваше да се погрижи за тях, трябваше някаква социална служба да ги поеме. Вероятно имаше места, където се занимават с подобни хора. Фентън свали детето долу и го настани на обичайното му място до масата.
— Няма ли да хапне нещо?
— Сега ще приготвя чай — отговори мадам Кауфман.
Тя се измъкна от стаята все така увита с одеялото и се дотътра до него. В ръцете си държеше някакъв пакет, загърнат в хартия и вързан с канап.
— Какво е това? — запита я Фентън.