Фентън сви рамене.
— Ти оправи пилето — каза той на жена си. — Ще се опитам да ги отпратя. Вероятно са сбъркали адреса.
Излезе в антрето, но щом видя човека в униформата, лицето му се промени. Това бе точно този полицай, който го зяпаше на Имбанкмънт.
— Добър вечер — поздрави ги. — С какво мога да ви бъда полезен?
Цивилният пое инициативата.
— Днес, късно следобед, да сте минавали през парка на болницата „Челси“?
И двамата го гледаха настойчиво и Фентън разбра, че е безполезно да отрича.
— Да, минах оттам.
— Носили сте някакъв пакет?
— Всъщност да.
— И сте оставили пакета в кошчето за боклук край входа откъм Имбанкмънт, така ли, сър?
— Да.
— А бихте ли ни казали какво съдържаше пакетът?
— Нямам представа.
— Ще ви задам въпроса другояче, сър. Бихте ли ни казали откъде взехте пакета?
Фентън се поколеба. Какво всъщност искаха от него? Начинът, по който го разпитваха, не му се харесваше.
— Не разбирам какво ви засяга тази работа — заяви той. — Нима има нещо нередно в това човек да си хвърли боклука в някое кошче?
— Нищо нередно, ако става дума за обикновен боклук — рече другият. Лицата им бяха много сериозни.
— А мога ли аз да ви задам един въпрос?
— Да, сър.
— Искате да кажете, че този полицай тук, спомням си, че минах покрай него, когато патрулираше, всъщност ме е проследил и е взел пакета, след като съм отминал?
— Точно така.
— Не можех да си представя, че един полицай ще се занимава с такива работи. Според мен би било по-добре, ако изпълняваше съвестно редовните си задължения:
— Редовните му задължения изискват да наблюдава хора, които се държат подозрително.
Фентън започна да се ядосва:
— В моето поведение нямаше нищо подозрително. Днес следобед ми се наложи да разчистя това-онова в службата и имам навика на път за дома да хвърлям ненужните неща в реката. Много често храня и птиците. Днес точно се канех да хвърля пакета, когато забелязах, че този полицай тук гледа към мен. Мина ми през ума, че е може би нередно да хвърлям боклук в реката и затова реших да го пъхна в кошчето.
Двамата мъже продължиха да го гледат настойчиво.
— Току-що заявихте — започна цивилният, — че не знаете какво е имало в пакета, а сега твърдите, че вътре имало ненужни неща от службата. Кое е вярното?
Фентън усети, че го хващат натясно,
— И двете твърдения са верни — рече троснато той. — Хората в службата увиха пакета и аз не знаех какво са сложили в него. Понякога слагат и стари бисквити, а после по пътя аз го отварям и както вече ви казах, храня птиците.
Личеше, че и това не минава. Изписано бе на сериозните им лица. Усети, че обяснението му звучи доста неубедително — мъж на средна възраст ще събира боклук, за да може на път за вкъщи да го хвърли в реката. Да не искаше да го вземат за хлапе, от тия, дето мятат клечки от моста и наблюдават как ще доплават до другия бряг. Но това беше най-доброто, което му хрумна, и сега трябваше да държи на него. В края на краищата не бе извършил престъпление — в най-лошия случай щяха да го обявят за чудак. Цивилният само каза:
— Прочетете записките си, сержант.
Мъжът с униформата извади бележника си и зачете на глас:
— „В шест и пет днес вървях по Имбанкмънт и на отсрещния тротоар забелязах човек, който, изглежда, се готвеше да хвърли един пакет в реката. Той видя, че го гледам, и продължи бързо нататък, после се обърна, за да разбере дали все още го наблюдавам. Поведението му беше подозрително. Насочи се към входа на парка край болницата «Челси» и след като се огледа и реши, че наоколо няма никой, пусна пакета в кошчето и отмина. Отидох, извадих пакета и проследих мъжа, докато той влезе в дома на Анърсли Скуеър номер четиринайсет. Занесох пакета в участъка и го предадох на дежурния. Отворихме го заедно. В него бе завито мъртво, преждевременно родено бебе.“
Полицаят с рязко движение затвори бележника.
Фентън изведнъж се почувствува безкрайно отпаднал. Някаква смесица от ужас и панически страх го затисна, обви го като в гъст облак и той се строполи на един стол.
— Боже мой! Божичко, какво може да е станало?…
През облака видя Една, която го гледаше, застанала до отворената врата на трапезарията. Алхюсънови стояха зад нея. Цивилният казваше:
— Налага се да дойдете с нас в участъка и да дадете показания.
5
Фентън седеше в кабинета на полицейския инспектор — самият инспектор беше зад бюрото си, а в стаята бяха още цивилният, униформеният полицай и някакъв друг човек, медицинско лице. Една също. Той изрично бе помолил жена му да присъства. Алхюсънови чакаха отвън, но като че ли нямаше по-ужасно нещо от изражението на лицето на Една. Личеше, че тя не му вярва. Нито пък полицаите.