— Да, това продължава вече шест месеца — повтори той. — Когато казвам „продължава“, имам предвид, че от шест месеца рисувам, нищо друго, нищо друго въобще… Изпитвах непреодолимо желание да рисувам… Не мога да го обясня. Никога няма да мога. Ей тъй, желанието просто ме обхвана. И без да се замислям, прекрачих прага на Боултинг Стрийт номер осем. Жената излезе и аз я попитах дали дава стая под наем. Поговорихме няколко минути и тя каза, че имала стая в сутерена — нейна била, нямала нищо общо с хазаина. Споразумяхме се да не казваме нищо на хазаина. Нанесох се и от шест месеца ходя там всеки следобед. Не споделих това с жена си. Мислех, че няма да ме разбере…
Той се обърна отчаяно към Една, а тя просто седеше и го гледаше настойчиво.
— Признавам, че излъгах — продължи Фентън. — Излъгах всички. Излъгах у дома, излъгах в службата. Съобщих им, че имам контакти с друга фирма и ходя там следобед, а на жена си казвах… моля те, потвърди това, Една… казвах и, че оставам да работя до късно или пък, че играя бридж в клуба. А всъщност всеки ден отивах на Боултинг Стрийт номер осем. Всеки ден.
Та той не бе сторил нищо лошо. Защо го гледаха така? Защо Една се бе вкопчила в креслото?
— На колко години е мадам Кауфман ли питате? Не знам. Около двайсет и седем… може би трийсет, трудно е да се каже точно… има малко момченце, Джони… австрийка е, животът и е една много тъжна история… съпругът и я напуснал… Не, никога не съм виждал други хора в къщата, никакви мъже… Hs знам, казвам ви, не знам… Ходех там, за да рисувам. Не за друго. Тя ще ви каже. Ще ви каже истината. Смятам, че е много привързана към мене… По-точно не, нямам предвид това, привързана в смисъл, че е благодарна за парите, които и плащам…, тоест за наема, петте лири, които и давам за стаята. Между нас нямаше абсолютно нищо друго, не би могло и да има, и дума не можеше да става за друго… Да, точно така, разбира се, че нищо не знаех за нейното положение. Аз не съм много наблюдателен… обикновено не забелязвам такива неща. И тя не е споменавала нищо, нито дума. Фентън се обърна отново към Една:
— Ти ми вярваш, нали?
— Никога не си ми казвал, че искаш да рисуваш — рече тя. — Откакто сме женени, не си говорил нито за рисуване, нито за художници.
Сините и очи го пронизваха с леден поглед и това той наистина не можеше да понесе. Попита инспектора:
— Не може ли да отидем на Боултинг Стрийт сега, веднага? Горката женица, сигурно е много отчаяна. Трябва да я прегледа и лекар, някой трябва да се погрижи за нея. Не можем ли да отидем там заедно, и съпругата ми също, тъй че мадам Кауфман да обясни всичко?
Слава богу, съгласиха се. Решиха да отидат на Боултинг Стрийт. Извикаха полицейска кола, в която се качиха той, Една и двама полицаи. Алхюсънови ги последваха със собствената си кола. Чу ги как обясняват на инспектора, че не искали да оставят мисис Фентън сама, и то след такъв удар. Много любезно от тяхна страна, разбира се, но всъщност нямаше от какво да се опасяват — нали щом се приберат у дома, той щеше тихо и спокойно да и обясни всичко. Нещата изглеждаха така ужасно заради атмосферата в полицейския участък, която го караше да се чувствува виновен, направо престъпник…
Колата спря пред познатата къща и те слязоха. Фентън ги поведе през портата, зави към задната врата и я отвори. Щом се озоваха в коридора, усетиха миризмата на газта.
— Пак изпуска отнякъде — поясни Фентън. — От време на време е така. Тя вика майстори, но те все не идват.
Никой не реагира на думите му. Той тръгна бързо към кухнята. Вратата беше затворена и тук миризмата на газ бе още по-силна.
Инспекторът прошепна на подчинените си:
— По-добре ще е мисис Фентън да остане в колата при приятелите си.
— Не — рече Фентън, — искам жена ми да чуе истината.
Но Една тръгна обратно по коридора с един от полицаите. Алхюсънови я чакаха със сериозни изражения на лицата. После като че ли всички наведнъж влязоха в спалнята на мадам Кауфман. Вдигнаха транспаранта, за да влезе въздух, но това не разсея непоносимата миризма на газ. Наведоха се над леглото. Тя спеше там заедно с Джони. И двамата спяха дълбоко. Пликът с двадесетте лири лежеше на пода.
— Не можете ли да я събудите? — попита Фентън. — Не можете ли да я събудите и да и кажете, че мистър Симс е тук? Мистър Симс.
Един от полицаите го хвана за ръката и го изведе от стаята.
Когато съобщиха на Фентън, че мадам Кауфман е мъртва, Джони също, той поклати глава и промълви:
— Ужасно е… ужасно…, ако ми беше казала, ако знаех само какво да направя… — Но като че ли първоначалният шок бе тъй голям (полицаите в дома му, внезапното разкритие, съдържанието на пакета), че сега самото нещастие не му подействува със същата сила. То сякаш бе нещо неизбежно.