— Не е лесно — рече тя, — като имаш и дете. Човек непрекъснато трябва да разтребва.
Очевидно бе, че тук никой никога не разтребваше, че жената вече е вдигнала ръце пред житейските проблеми. Но Фентън не каза нищо, само кимна учтиво и се усмихна. През една полуотворена врата зърна неоправено легло — това потвърждаваше предположението му, че тя обича да си поспива. Сигурно я бе събудил. Жената забеляза погледа му, затвори бързо вратата и почти несъзнателно понечи да се пооправи, като закопча жилетката си и приглади косата си.
— А къде е стаята, която не ползвате? — попита Фентън.
— Да-да, ей сега, разбира се — отвърна тя уклончиво и несигурно като че ли бе забравила за какво са слезли в сутерена. Поведе го обратно по коридора покрай едно помещение за въглища. „Това тук ще ми влезе в работа“ — помисли си той. По-нататък имаше клозет — отворената му врата бе подпряна с детско гърненце, до което се въргаляше скъсан брой на „Дейли Мирър“, и накрая спряха пред една стая, чиято врата беше затворена.
— Мисля, че няма да ви хареса — въздъхна жената, вече примирена.
И наистина, стаята можеше да свърши работа само на човек като него, човек, в когото напира безмерна сила, насочена към определена цел. Тя отвори със замах вратата, прекоси стаята и дръпна опърпаната завеса, скалъпена от онзи плат, с който през войната затъмняваха прозорците. В този миг отвътре го удари миризма на влага, и то тъй силно, както понякога те блъсва в лицето крайречна мъгла. Заедно с това обонянието му безпогрешно различи мириса на изтичаща газ. Двамата сбърчиха носове и взеха да душат едновременно.
— Да, лоша работа — рече жената. — Трябваше да дойдат някакви майстори, но все ги няма.
Когато дръпна завесата, за да влезе въздух, корнизът падна заедно с плата, и през счупеното стъкло на прозореца в стаята скочи същата черна котка с ранената лапа, която Фентън бе видял под чинара пред къщата. Жената лекичко я подритна. Свикнала с обстановката, котката се изниза към ъгъла, скочи върху някакъв сандък и се настани да спи. Фентън и жената се огледаха наоколо.
— Тук ще ми бъде много добре — заяви той. Едва ли неща като тъмните мърляви стени, неприветливият вид на стаята с форма на буква „г“ и ниският таван можеха да му направят впечатление. — Виж ти, има дори и градинка. — Отиде до прозореца и погледна навън към запустялото, покрито с камъни парче земя, някогашна градина, край която е имало и настилка. Както стоеше изправен в сутеренната стая, тази гледка бе на равнището на главата му.
— Да — каза тя, — да, има градина. — И се приближи до него, за да погледне пустошта, за която и двамата бяха избрали толкова неточна дума. После, като сви леко рамене, жената продължи: — Спокойно е, както виждате, но няма много слънце. Северно изложение.
— Обичам стаите със северно изложение — рече разсеяно Фентън и вече виждаше във въображението си тесния трап, който щеше да изкопае за трупа и — нямаше нужда да бъде много дълбок. Обърна се към нея, огледа я, преценявайки размерите и, но срещна погледа и в който се четеше силно желание да постигне разбирателство, и бързо се усмихна, за да и вдъхне увереност.
— Художник ли сте? — запита тя. — Художниците обичат светлината да е от север.
Изведнъж изпита огромно облекчение. Художник. Разбира се. Точно такова обяснение му трябваше. Ето как щеше да се измъкне от затруднението.
— Отгатнахте тайната ми — отвърна Фентън закачливо и се засмя тъй истински, че сам се изненада. Заговори много бързо: — Всъщност между другото и художник. Затова ми е нужно да се уединявам по няколко часа на ден. Сутрините ми са заети с делови задължения, но след това съм свободен. Тогава започвам истински да работя. За мен това не е просто хоби, а страст. Възнамерявам да подготвя изложба докъм края на годината. Така че вие разбирате колко важно беше мен да намеря нещо… като това.