— Казвам му: „Трябва да си намериш работа!“ — продължи жената и удари с юмрук по масата, пресъздавайки отново момента. — „Така не можем да продължаваме, казвам. Това не е живот, нито за мен, нито за детето ти.“ Че ние, мистър Симс, нямахме пари дори за наема. Какво да обясня, когато дойде хазаинът? А пък нали сме и чужденци, винаги си имаме разправии с полицията.
— Каква полиция? — стресна се Фентън.
— За документите — обясни тя, — толкова неприятности си имаме с документите. Нали знаете как е — трябва да се регистрираме. Мистър Симс, моят живот е нещастен от много години насам. В Австрия известно време бях прислужничка при един отвратителен човек. Просто трябваше да избягам. Бях само на шестнайсет години, а когато се запознах с мъжа си, ама той тогава още не ми беше мъж, струваше ми се, че най-сетне виждам някаква надежда и ако заминем за Англия…
Тя продължи да нарежда, като през цялото време го гледаше и разбъркваше чая си, а гласът и който звучеше много приятно и напевно, може би поради това, че говореше по-бавно и с немски акцент, му действуваше някак си успокоително и заедно с тиктакането на будилника върху бюфета и ударите на детската лъжица по чинията бе нещо като приятен акомпанимент на собствените му мисли. Оглеждаше се и с огромно задоволство установяваше, че не е нито в службата си, нито у дома си, а е Маркъс Симс, художникът — безспорно голям художник, може би недотам майстор, що се отнася до багрите, но затова пък истински талант в областта на предумишленото престъпление. А жертвата седеше срещу него и сама слагаше живота си в ръцете му, гледаше го почти като спасител — всъщност то така си и беше.
— Чудно нещо — рече тя бавно, — вчера не ви познавах, днес ви разказвам живота си. Вече сте ми приятел.
— И то искрен приятел — потупа я той по ръката. — Уверявам ви, така е. — Усмихна се и се надигна от стола.
Жената се пресегна, взе чашата, остави я в мивката, после изтри устата на детето с ръкава на жилетката си.
— Е, сега, мистър Симс — рече тя, — какво бихте предпочели най-напред? Да си легнем или да рисувате Джони?
Той впери в нея недоумяващ поглед. Да си легнат? Добре ли беше чул?
— Не можах да ви разбера — каза Фентън.
Тя стоеше и търпеливо го чакаше да тръгне.
— Както желаете, мистър Симс. За мене е все едно. Аз съм на ваше разположение.
Усети как вратът му взе да гори и лицето му пламна. Нямаше място за съмнение — нейната недвусмислена усмивка и погледът, и това кимване с главата в посока към спалнята. Нещастното момиче явно му правеше предложение, убедена, че той наистина го очаква… иска го… Отвратителна работа.
— Вижте какво, мадам Кауфман — обърна се към нея с „мадам“, защото му звучеше по-добре от мисис и като че ли повече прилягаше на чуждата и националност, — страхувам се, че има някаква грешка. Вие, струва ми се, криво ме разбрахте.
— Моля? — рече тя, объркана от неговите думи, и отново опита да се усмихне. — Не се бойте. Тук никой няма да дойде. Ще завържа Джони.
Всичко звучеше толкова нелепо. Да завърже детето… Не бе казал нищо, което би могло да я накара да направи такова обидно заключение. Ала ако дадеше воля на естествения си гняв и речеше да напусне къщата, това би означавало край на всичко, край на безупречно скроените му планове. Щеше да се наложи да започва някъде всичко отначало.
— Много любезно… извънредно любезно е от ваша страна, мадам Кауфман — каза той. — Благодаря ви за предложението. То е наистина великодушно. За нещастие работата е в това, че всъщност аз от години съм напълно негоден… още от войната, една стара рана… Много отдавна трябваше да се простя с подобни радости в живота. Впрегнах всичките си усилия в изкуството, отдадох се изцяло на картините си. Затова така се радвам, че най-сетне намерих това малко убежище. То е от огромно значение за мене. И ако отсега нататък ще сме приятели…
Търсеше думи, за да се измъкне. Жената сви рамене.
Лицето и не показваше нито облекчение, нито разочарование. Явно и беше все едно.
— Не се притеснявайте, мистър Симс — рече тя, — аз просто си мислех, че може би сте самотен. Знам какво е самотата. А сте толкова мил. Ако някога почувствувате, че бихте искали…
— О, веднага ще ви кажа — прекъсна я бързо Фентън. — Непременно. Но уви, боя се, че… Е, да оставим тези неща. Работа, работа ме чака… — Той се усмихна отново, давайки си вид, че бърза, и отвори вратата на кухнята. Слава богу, че междувременно бе закопчала жилетката си, че както бе започнала да я разкопчава, току-виж, всичко свършеше злополучно. Тя вдигна детето от стола и тръгна след него.
— Винаги съм искала да видя как работи истинският художник — заговори жената — и ето на, усмихна ми се късметът. Джони ще оцени този шанс, когато поотрасне. Как ще обичате да го сложа, мистър Симс? Прав ли да стои, или по-добре да седне? В каква поза ще поискате да го рисувате?