Е, прекаляваше вече. От трън, та на глог. Ами че тя взе да му се качва на главата. Да не мисли, че ще я остави да му се мотае наоколо. За да може да се справи с отвратителния малчуган, майката не биваше да му се пречка.
— Позата е без значение — солна и се Фентън. — Аз не съм фотограф. И ако има нещо, което не мога да понасям, то е да ме наблюдават, когато работя. Сложете Джони там, на стола. Предполагам, че ще седи мирно.
— Ще донеса въжето — каза жената и се запъти обратно към кухнята, а той унесено се загледа в платното, опънато на статива. Очевидно трябваше да направи нещо с това платно. Чист провал, ако го остави празно. Ще и се види подозрително. Ще вземе да си мисли, че нещо не е наред. Би могла дори да повтори ужасното си предложение отпреди пет минути…
Фентън взе една-две туби и изстиска по малко боя върху палитрата. Натурална сиена. Неаполитанска жълта… Хубаво ги бяха нарекли. Бяха ходили веднъж в Сиена, той и Една — беше преди години, малко след сватбата. Спомни си ръждиво розовата зидария и онзи площад — как му беше името?… — където провеждаха прочутите конни състезания. Неаполитанска жълта. Така и не стигнаха до Неапол тогава. Виж Неапол и умри. Жалко, че не обиколиха повече места. Сетне по навик все отиваха в Шотландия, защото Една искаше да бяга от горещините. Лазурносиня… човек би помислил, че трябва да е най-наситеното или пък може би най-чистото синьо. Лагуни покрай Южните морета, летящи риби. Колко прекрасни бяха боите върху палитрата…
— Започваме… И да слушаш, чуваш ли, Джони.
— Фентън вдигна очи. Жената бе сложила детето на стола и го галеше по главичката.
— Ако се нуждаете от нещо, трябва само да ме повикате, мистър Симс.
— Благодаря ви, мадам Кауфман.
Тя се измъкна от стаята и внимателно затвори вратата. Художникът не трябваше да бъде обезпокояван. Художникът трябваше да бъде оставен насаме с творението си.
— Таа — обади се неочаквано Джони.
— Мълчи — сряза го Фентън. Точно разчупваше един въглен на две. Бе чел някъде, че художниците най-напред скицират главата. Намести счупеното парче между пръстите си, сви устни, очерта върху платното един кръг, огромна луна. После отстъпи и присви очи. Сам се зачуди, но кръгът наистина напомняше на заоблено лице, само че още не личеше физиономията… Джони го наблюдаваше, ококорен срещу него. Фентън разбра, че ще му трябва много по-голямо платно. Това върху статива щеше да побере само главата на детето. Много по-сполучлив щеше да стане портретът, ако можеше да сложи и рамене под главата, защото тогава и лазурносинята боя щеше да влезе в употреба. С нея щеше да оцвети жилетката на детето.
Смени платното с по-голямо. Да, този размер беше много по-добър. Сега предстоеше да скицира лицето отново… очите… две точици там, където трябваше да бъде носът, и една чертичка за устата… две отвесни линии за врата и още две — приличаха на закачалка — за раменете. Ето че се получи лице, човешко лице. Засега не точно като на Джони, но по-късно… Важното бе да нанесе боя върху платното. Непременно трябваше да използува част от боята. Взе трескаво да си избира четка, топна я в разредителя, после боязливо мацна няколко пъти в лазурносиньото и в снежнобялото, за да ги размеси, и се нахвърли със замах върху платното.
Яркият цвят, блестящ, сияещ, го гледаше настойчиво, сякаш искаше още и още. Жилетката на Джони не беше точно такъв син цвят, но какво от това? Той набра смелост и нанесе още от боята, при което цялата долна част на платното се покри с енергично намацани сини ивици, а това по свой начин създаваше своеобразен вълнуващ контраст с лицето, скицирано с въглен. Сега то вече беше истинско лице и стената зад главата на детето, която не бе нищо повече от стена, когато за първи път влезе в стаята, изведнъж придоби цвят, розово зеленикав. Той трескаво грабваше туба след туба и изстискваше по малко от всяка, избра друга четка, за да не цапа четката със синьото… по дяволите, тази загоряла сиена нямаше нищо общо с града, в който беше ходил, а no-скоро приличаше на кал. Трябваше да я изтрие, трябваха му парцали, нещо, с което да я махне… Тръгна бързо към вратата.
— Мадам Кауфман! — извика той. — Мадам Кауфман! Можете ли да ми дадете някакви парцали?
Жената се появи веднага, като разкъсваше една долна дреха. Фентън дръпна парчето плат от ръцете и и започна да чисти четката от кафеникавата боя, която го дразнеше. Обърна се и я видя, че наднича в платното.