Сандра Браун
Алибито
ПРОЛОГ
Събота
Писъкът отекна в прохладната тишина на хотелския коридор.
Камериерката, която бе влязла в луксозния апартамент само преди секунди, се втурна навън от стаята, залитайки, като викаше за помощ и тропаше отчаяно по вратите на другите гости. По-късно шефът й щеше да я порицае заради тази истерична реакция, но сега не бе в състояние да овладее уплахата си.
За неин ужас, този следобед почти никой от гостите не бе в стаята си. Повечето бяха излезли да разгледат уникалните исторически забележителности на Чарлстън. Но най-сетне успя да събуди един човек от Мичиган, който все още не бе свикнал с горещината и се бе прибрал да подремне.
Макар и сънен, той бързо осъзна, че само нещо наистина ужасяващо би накарало камериерката да изпадне в такава истерия. Преди да проумее смисъла на несвързаните й думи, позвъни на рецепцията и вдигна на крак целия персонал на горния етаж.
Двама полицаи от Чарлстън, чийто район включваше новооткрития хотелски комплекс „Чарлз Таун Плаца“, незабавно пристигнаха на местопроизшествието. Смутеният служител от охраната ги заведе до най-високата част на зданието, където камериерката се бе качила, за да изпълни следобедните си задължения, но бе открила, че усилията й са излишни. Обитателят на апартамента лежеше мъртъв на пода във всекидневната.
Полицаят коленичи до тялото.
— Господи, прилича на…
— Наистина е той — каза партньорът му, също толкова смаян. — Май ще избухне голям скандал, а?
ПЪРВА ГЛАВА
Той я забеляза в мига, когато влезе в шатрата.
Открояваше се дори сред множеството други жени с оскъдно лятно облекло. За негова изненада, бе сама.
Щом спря, за да се ориентира в обстановката, погледът й обходи музикантите на подиума, а след това се плъзна към дансинга и струпаните около него маси и столове. Забеляза една свободна, приближи се до нея и седна.
Шатрата бе с диаметър около десет метра. Покривът представляваше конструкция с формата на конус, украсена с ярки празнични светлини. Шумът отекваше във високия таван и се получаваше непоносима какофония.
Групата не бе особено добра и компенсираше това със силата на звука, като явно се надяваше високите децибели да прикрият фалшивите или пропуснати ноти. Все пак музикантите свиреха с впечатляващ ентусиазъм и артистичност. Пианистът и китаристът сякаш изтръгваха тоновете от инструментите си. Сплетената на плитки брада на мъжа с хармониката подскачаше при всяко рязко движение на главата му. Докато плъзгаше лъка по струните, цигуларят енергично танцуваше жига и по този начин привличаше вниманието върху жълтеникавите си каубойски ботуши. Барабанистът като че ли владееше само една ритмична фигура, но я изпълняваше с удивителен замах.
Нестройното звучене, изглежда, не смущаваше посетителите. Всъщност дори и Хамънд Крос. Странно защо, панаирната глъчка му се струваше успокояваща. Звуците се запечатваха в съзнанието му: писъците, които долитаха от централната алея, закачливите подвиквания на момчетата от виенското колело, плачът на уморени деца, звънците, детските свирки и неизменният за един карнавал смях.
Днес съвсем не бе имал намерение да ходи на селски панаир. Въпреки че навярно местните вестници и телевизии бяха съобщили за събитието, той не бе обърнал внимание.
Беше попаднал на панаира случайно, половин час след като бе излязъл от Чарлстън. Не можеше да си обясни какво го бе накарало да спре. Не беше любител на карнавалите. Родителите му никога не го бяха водили на подобни места. Стараеха се да избягват масовите атракции. Те не бяха за хора от тяхната среда.
Обикновено Хамънд също ги избягваше. Не от снобизъм, а защото работеше дълги часове и свободното му време бе особено ценно, затова избираше как да го прекарва. Би предпочел игра на голф, няколко часа риболов, хубав филм или спокойна вечеря в уютен ресторант. Но селски панаир? Това определено не бе в списъка му на приятните занимания.
Все пак този следобед го бяха привлекли тълпата и радостната глъчка. Ако останеше сам, би потънал в размисли за своите грижи. Би изпаднал в отчаяние, а кой се нуждаеше от това в един от малкото почивни дни, които оставаха до края на лятото?
Затова когато стигна до множеството коли, които едва се придвижваха към временния паркинг — всъщност пасбище, превърнато в паркинг от някой предприемчив фермер, — и бе принуден да забави, просто се сля с потока от автомобили, каравани и фургони.
Плати два долара на дъвчещия тютюн младеж, който събираше таксата за паркиране, и за щастие успя да намери свободно място под едно кичесто дърво. Преди да слезе, свали сакото и вратовръзката и нави ръкавите на ризата си. Внимателно се провря между сергиите с лакомства. Съжаляваше, че не е с джинси и ботуши — вместо официалните панталони и обувки, но вече се чувстваше развеселен. Тук никой не го познаваше. Не бе длъжен да разговаря с никого, ако не желаеше. Не се налагаше да изпълнява досадни задължения, да участва в заседания, да отговаря на телефонни обаждания. Тук не бе професионалист или колега. Нито пък нечий син. Напрежението, гневът и тежестта на отговорностите започнаха да се стопяват. Чувството за свобода бе опияняващо.