Песните следваха една след друга, но те продължаваха, без да пропуснат нито такт, въпреки че се бяха разбрали само за един танц. Всъщност никой от двамата не забелязваше смяната на мелодиите. Не откъсваха очи един от друг.
Той вдигна хванатите им ръце към гърдите си, притисна нейната и я обхвана с длан. Тя сведе глава напред и допря чело до рамото му. Хамънд потърка брадичка в косите й. По-скоро долови, отколкото чу тихата въздишка на желание, която тя издаде. Прозвуча като ехо на неговия копнеж.
Движенията им ставаха все по-бавни, докато престанаха да пристъпват. Останаха неподвижни няколко мига. Само косите й трептяха, развети от приятния полъх. Топлината, която се излъчваше от телата им, ги завладя изцяло. Хамънд наведе глава за целувката, която му се струваше неизбежна.
— Трябва да тръгвам.
Партньорката му се отскубна и рязко се обърна към пейката, където бе оставила чантата и жилетката си.
Той остана замаян няколко секунди. Опомни се едва когато дамата взе нещата си, приближи се към него и каза припряно:
— Благодаря за всичко. Беше прекрасно. Наистина.
— Почакай.
Тя се отдръпна, втурна се към стълбите и в бързината се препъна.
— Трябва да вървя.
— Защо?
— Не… не мога да направя това.
Изрече последните думи, без да се обърне, и пое към паркинга. Изтича покрай пилоните с флагове, заобиколи най-оживения район, шатрата и поопустелите сергии. Някои от павилионите с атракциите вече бяха затворени. Участниците в изложението вече прибираха стоката си. Семействата се придвижваха към караваните си с множество пакети със сувенири. Радостната глъчка вече затихваше. Музиката, която звучеше от шатрата, бе по-скоро тъжна, отколкото романтична.
Хамънд я настигна.
— Не разбирам.
— Какво има за разбиране? Казах ти, че трябва да тръгвам. Това е.
— Не вярвам.
Хвана ръката й в отчаян опит да я задържи. Тя спря, въздъхна дълбоко и се обърна с лице към него, но без да го погледне.
— Беше ми много приятно. — Думите й прозвучаха равнодушно, сякаш изричаше заучена реплика. — Но вечерта свърши и трябва да вървя.
— Но…
— Не ти дължа обяснение. Не ти дължа нищо. — Очите й срещнаха погледа му, но тя побърза да ги отмести. — Моля те, не се опитвай отново да ме спреш!
Хамънд освободи ръката й, отдръпна се назад и даде знак, че се предава.
— Сбогом — бе последното, което тя каза, преди да се обърне и да продължи към паркинга.
Стефани Мъндел хвърли на Смайлоу ключовете от своята „Акура“.
— Ти ще караш, докато се преоблека.
Бяха излезли от хотела през изхода откъм Ийст Бей Стрийт и бързаха по тротоара, на който, освен обичайната за събота вечер тълпа, се бутаха множество любопитни зяпачи, привлечени от полицейските коли, паркирани около хотелския комплекс.
Проправиха си път сред хората, без да привлекат ничие внимание, защото външният им вид с нищо не издаваше, че са пазители на реда. Костюмът на Смайлоу все още изглеждаше безупречно, френските му маншети бяха съвсем чисти. Въпреки напрежението около убийството на Петиджон, не бе пролял и капка пот.
Никой не би предположил, че Стефи е помощник прокурор. Бе облечена с къси панталони и спортно горнище, все още влажни от потта, която не бе изсъхнала дори в прохладния хотел. Стегнатият й бюст и стройните мускулести крака привлякоха вниманието на неколцина минувачи, но тя дори не забеляза одобрителните им погледи, докато показваше на Смайлоу пътя към колата си, паркирана на забранено място.
Той натисна бутона, но не заобиколи, за да й отвори вратата. Не би оценила подобен кавалерски жест. Тя се настани на задната седалка, а Смайлоу седна зад волана. Докато чакаше да се включи в уличното движение, Стефи попита:
— Вярно ли е? Онова, което каза на ченгетата, когато излязохме?
— Кое по-точно?
— А, значи не всичко?
— Истина е, че все още нямаме нито очевиден мотив, нито оръжие, нито заподозрян.
Беше ги предупредил да не отговарят на въпросите на репортерите. Вече бе свикал пресконференция за двадесет и три часа. Беше избрал именно този час, за да е сигурен, че местните станции ще я излъчат на живо в късните си новини, а после само ще коментират телевизионното му изявление.
Ядосан заради безкрайния поток от коли, които едва пълзяха, той рязко сви в една тясна пресечка и шофьорът на идващата насреща му кола гневно натисна клаксона.
Също толкова нервна, Стефани свали спортното си горнище.
— Е, Смайлоу, сега никой не би могъл да те чуе. Говори. Това съм аз.