— Значи — каза Мейсън — тя или казва истината, или умело прикрива следите си.
— Мисля, че е по-скоро второто — сподели детективът. — Крие нещо. Само не знам какво.
Стефи каза:
— Но ако имаше…
— Тя няма.
— Ако имаше мотив…
— Но няма.
— Млъкни, Хамънд, и ме остави да говоря — ядосано го прекъсна тя. — Моля те! — Хамънд махна с ръка в знак, че й дава думата. Стефи се обърна към Смайлоу: — Ако можеше да откриеш връзка и мотив, би ли действал въз основа на събраните досега доказателства?
Смайлоу погледна Крос.
— Това зависи от него.
Хамънд сурово изгледа детектива, а след това Стефи. Спря погледа си върху Мейсън, който изглеждаше нетърпелив да чуе отговора му, и най-сетне каза:
— Да. Бих могъл да се опра на доказателствата, които имаме, но мотивът трябва да е изключително сериозен.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Знаеш ли, Дейви, това е проява на много лош вкус.
— Така е. — Дейви Петиджон буквално замърка от задоволство, когато подаде празната си чаша на сервитьора, който й донесе ново питие. — Както вече ти казах, Хамънд, отказвам да бъда лицемерка.
— Погребението на покойния ти съпруг беше едва вчера.
— За бога, не ми напомняй! Беше ужасно отегчителна церемония. Не умря ли от скука?
Въпреки настроението си, Хамънд се усмихна и благодари на сервитьора за питието.
— Ще говорят за събитието с години.
— Именно това е смисълът, скъпи — каза Дейви. — Целта: на малкото ми соаре е да стресне всички онези кучки, които клюкарстват за мен, каквото и да правя. Да вървят по дяволите!
Събирането едва ли би могло да се нарече малко соаре. Целият първи етаж на къщата на Петиджон бе пълен с приятели, познати и зяпачи, които твърде шумно изразяваха мнението си дали е редно вдовицата да организира прием ден след погребението на съпруга си или не. Нямаше човек, който да не е разбрал, че целта е отрезвяване. Това бе безспорно неуместна вакханалия в най-неподходящия момент, което естествено бе основната идея.
— Не мислиш ли, че Лут би побеснял? Сигурно би получил удар.
— Той получи — отбеляза Хамънд.
— А, да, почти бях забравила.
— Имаше ли изгледи, че ще се случи нещо такова?
— Доста високо кръвно.
— Не вземаше ли лекарства?
— Трябваше да взема. Но понижаваха потентността му спря.
— И ти знаеше?
Тя се засмя:
— Какво си мислиш, Хамънд? Че аз съм предизвикала удара му? Слушай, Лут имаше един неизкореним недостатък. Казваше, че ако трябва да избира, би предпочел да умре, отколкото да се откаже от чукането.
— Смъртта му не е причинена от удара, Дейви.
— Вярно. Копелето е било застреляно. В гръб. Пия за онзи, който го е направил.
Дейви вдигна чашата си.
Хамънд не можа да отвърне на тоста и бе смутен от това, че е способна на подобна постъпка. Отново насочи вниманието си към гостите. Двамата стояха на площадката на втория етаж, откъдето отлично се виждаше как се забавлява компанията.
— Не виждам никого от Старата гвардия.
— Не бяха поканени. — Тя отново отпи глътка и закачливо се усмихна. — Защо да развалям удоволствието им да обсъждат порочното ми поведение?
Приемът щеше да осигури на клюкарките достатъчно материал. Огромните усилватели работеха е пълна мощност. Имаше предостатъчно храна и изобилие от напитки. Намираха се и наркотици. По-рано Хамънд бе разпознал един известен пласьор, който многократно се бе отървавал без присъда.
Забеляза и прочут писател, който наскоро отново бе започнал да се появява сред обществото. Празнувайки това свое решение, открито разсъбличаше партньорката си за вечерта. Безсрамната им демонстрация би привлякла вниманието на повечето гости, ако не бе зашеметяващата млада дама наблизо, която показваше току-що уголемените си гърди на група обожатели, като ги подканваше да ги докоснат и вкусят.
— Доста е платила за операцията — заядливо отбеляза Дейви.
— Познаваш ли пластичен хирург, който да взема евтино?
— Не, но познавам един, който би свършил по-добра работа.
Хамънд я погледна учудено и тя отвърна с характерния си заразителен смях:
— Не, скъпи, моите са напълно естествени. Но спях с него. Като любовник не струваше, но в професията си беше невероятен.
Изражението на Хамънд стана сериозно.
— Откакто дойдох, се каня да те попитам нещо.
— Какво?
— Защо си се издокарала като ориенталска танцьорка?
— Не изглеждам ли божествено?
Дейви разпери ръце и направи пирует, за да покаже тоалета си — червен копринен комплект от прилепнали в ханша панталони, смъкнати под пъпа, и блуза, завързана точно под бюста й. Талията й бе пристегната с тънък златист колан. На ръцете си бе сложила поне по десетина златни гривни.